Минава един след полунощ. Питам я какво ще каже на съпруга си Лотар, след като се прибере у дома. Отговаря ми, че нищо няма да му каже, и добавя следните думи:
— Когато не ме изнасилва и не се налива с пиене, моят възлюбен Лотар сяда на ръба на леглото, струпва в скута си документи на гедерейското външно министерство, ръмжи и пише като човек, който ненавижда не само жена си, ами целия свят.
Питам я какви точно са тайните документи, с които мъжът й се прибира. Казва, че били извънредно секретни, но той ги носел незаконно у дома, понеже бил не само сексуален извратеняк, но и болезнено амбициозен. Пита ще може ли при следващото й посещение да се любим, понеже щяло да й бъде за пръв път да прави любов с мъж, който да не е нито свиня, нито изнасилвач. Предполагам, че се шегува, но не съм съвсем сигурен. За всеки случай обаче й отказвам с обяснението, че имам принципа да не спя с пациентките си. Оставям й все пак възможното утешение, че ако не бях неин лекар, щях да преспя с нея. Докато се качва на колелото, за да си върви, ме уведомява, че ми е поверила живота си. Отговарям й, че, бидейки лекар, съм длъжен да пазя чутото в тайна. Пита ме кога пак да се яви на преглед. Предлагам й следващия четвъртък, в шест вечерта.
Усещам как вътрешно ми се повдига неудържимо и неволно се изправям.
— Нали знаеш къде е? — пита Нелсън, без да вдигне поглед от книгата си.
Заключвам се в тоалетната и оставам там толкова дълго, колкото ми позволява смелостта. Когато се връщам на масата, Дорис Гамп, с псевдоним Тюлип, вече се е явила точно в назначения й час, след като е извъртяла цялото разстояние от дома й до Кьопеник със седналия в кошницата неин син Густав.
Римек подновява разказа си:
Настроението както на майката, така и на сина е весело и безгрижно: времето е чудесно, съпругът й Лотар е заминал по спешност на някакво двудневно съвещание във Варшава и това обяснява състоянието на духа им. На следващия ден двамата с Густав ще отидат с колелото до сестра й Лоте — „единствения друг човек на този свят, когото обичам“, уведомява ме щастливо тя. Поверявам детето на милата ми майчица, на която безкрайно й се ще то да е нейно внуче, а не чуждо, съпровождам другарката [заличено] до таванския ми кабинет, слагам плоча с Бах върху грамофона и го надувам докрай. Тя тържествено — закачливо дори — ми връчва кутия шоколадови бонбони, които й били подарък от Емануел Рап, и ме съветва да не съм изяждал всичките наведнъж. Отварям кутията и моментално забелязвам, че вместо шоколадови бонбони, съдържа две касети с микрофилм. Сядам плътно до нея на табуретка, така че устата й да е опряна в ухото ми. Питам я какво има на микрофилмите. Тайни документи на Щази, отговаря ми. Как се е добрала до тях, питам, а тя отговаря, че ги била преснимала през днешния следобед, преди да дойде, с личния фотоапарат „Минокс“ на самия Емануел Рап след особено унизителен секс сеанс. Буквално в мига, в който актът приключил, Рапшвайн хукнал на съвещание в Дом 2, за което поначало бил вече закъснял. А тя изгаряла от желание да му отмъсти и била изпълнена със смелост. Оставил бил документите разхвърляни по бюрото си. А фотоапаратът „Минокс“ бил, както винаги през деня, в чекмеджето.
— Служителите на Щази са длъжни по всяко време да спазват мерките за сигурност — обяснява ми тя с тона на апаратчик в тайната служба. — Но в своята самоувереност Рапшвайн смята, че за него тези порядки не важат.
— А как ще обясниш липсата на касетите? — питам.
Рапшвайн бил толкова инфантилен, че настоявал капризите му да бъдат задоволявани на мига, казва ми. Поначало било абсолютно забранено дори на най-старшите офицери да държат в личните си сейфове специално оборудване от рода на фотоапарати и записващи устройства, обаче Рап и тази заповед не спазвал покрай куп други. Та когато по-рано днес отпрашил за съвещанието, не само забравил да заключи сейфа си, ами го и оставил полуотворен — поредното нарушение на мерките за сигурност, — та не й се наложило да се разправя с восъчния секрет.
Какъв „восъчен секрет“, питам. А тя ми обяснява, че сейфовете в Щази имали сложна система за заключване, която най-отгоре била покрита с тънък слой мек восък. След като затворел сейфа, законният му притежател поставял върху восъка своя личен печат с помощта на дадения му от Щази специален ключ и прикаченото към него печатче — Petschaft, с които не се разделял. Всяко печатче било номерирано, ръчно изработено и уникално. А що се отнася до касетите, той разполагал с цели кутии, всяка от които съдържала по една дузина филми. Изобщо нямал представа за наличността им, понеже за него „Минокс“-ът бил играчка, с която щракал и по всякакви неофициални и развратни поводи. Сума ти пъти я бил навивал да му позира гола например, но тя винаги отказвала. Освен всичко друго, държал в сейфа си и бутилки водка и сливова, понеже, подобно на всички останали големи клечки в Щази, пиел яко, а като се напиел, не си мерел приказките. Поинтересувах се как е успяла да измъкне микрофилмите от главната квартира на Щази, а тя се изкикоти и рече, че за един лекар не трябвало да е никак трудно да се досети.