— Казваш ли нещо? — пита Нелсън, вдигайки рязко глава от книгата си.
— Не, защо?
— Сигурно ми се е счуло нещо от улицата.
Докато разучаваш с оперативна цел чертите на непозната жена, плътските ти мисли остават на заден план. Не търсиш да откриеш чара й. А се питаш дали ще ти се яви с дълги или къси коси, боядисани, скрити под шапка или разпуснати, и кое е най-забележителното във физиономията й: широкото чело, високите скули, дребните или едри очи, кръгли ли са, или са естествено удължени. След лицето обръщаш внимание на формата и големината на тялото й и се мъчиш да си го представиш как би изглеждало, ако е облечено в нещо по-познато ти в сравнение със стандартния партиен костюм с панталон и грубите обувки с връзки. Сексапилът те занимава само дотолкова, доколкото би могъл да привлече окото на някой впечатлителен наблюдател. На този етап ме притесняваше единствено въпросът как ще се държи притежателката на това лице и тяло при срещата си със сляпата явка през горещ летен ден по старателно наблюдаваните будапещенски улици.
А отговорът се оказа съвсем кратък: безупречно. Добре обучена, ловка, безлична, целеустремена. А моя милост — в ролята на сляпата й явка, представяте ли си? Посред слънчев ден, на оживена улица, двамата непознати се приближаваме един към друг, почти се сблъскваме, аз криввам наляво, тя — надясно, осъществяваме мигновен допир. Изръмжавам някакво извинение, тя не ми обръща внимание, а продължава царствено по пътя си. Но съм се сдобил междувременно с две касети микрофилм.
И второ плътно разминаване — в Стария град на Варшава, четири седмици по-късно, в доста по-трудни условия, но и то гладко, както личи от ръкописното ми донесение до Джордж, с копие до Алек.
От ПГ до н-к „Тайни“ Мерилибоун,
копие до АЛ Берлин:
Отн.: Сляп treff с второстепенен източник
ТЮЛИП.
Както и в предишните случаи, взаимното разпознаване стана бързо. Телесният контакт се осъществи незабележимо и сръчно. Съмнявам се, че моментът на предаването е можел да бъде доловен и при съвсем пряко наблюдение.
Очевидно Тюлип е инструктирана най-подробно от Мейфлауър. Без затруднения предадох получения материал на ГР Варшава.
ПГ
И написаният саморъчно отговор на Смайли:
Поредното идеално изпълнение, Питър! Браво! ДС
Но вероятно не е било толкова идеално, колкото си е мислел Смайли, и не толкова незабележимо, колкото ръкописната ми докладна се е стремяла да внуши.
Аз съм французин от Бретан, пътуващ с швейцарска туристическа група. В паспорта ми пише, че съм директор на фирма, но на въпросите на спътниците ми се описвам като скромен търговски пътник, занимаващ се с изкуствени торове. Заедно с групата разглеждам с интерес великолепно възстановения Стар град на Варшава. Към нас се приближава енергично стройна млада жена по дънки шалвари и елече на шотландско каре. Косите й, които последния път бяха скрити под баретата, днес се веят волни и кестеняви и подскачат на слънцето с всяка нейна крачка. Около врата си носи зелено шалче. Липсата на шалчето би означавала „предаването се отменя“. Аз пък нося на главата си закупения от улична сергия каскет на партиен член с алена петолъчка. Натикан в джоба ми, каскетът би сигнализирал отменяне на предаването. Старе место гъмжи от туристически групи. Нашата се оказва по-неуправляема, отколкото се иска на полската ни екскурзоводка. Отсега е изтървала вниманието на неколцина, които предпочитат да си бъбрят, вместо да слушат беседата за чудодейното възраждане на града след нацистките бомбардировки. Погледът ми е привлечен от бронзова статуя. Привлякла е и погледа на Тюлип в пълно съответствие със зададената ни хореография на срещата. Без да забавяме крачка. Небрежно, без да е очебийно. Без погледите ни да се засекат, но и без да прави впечатление начинът, по който не си обръщаме внимание. Във Варшава всичко се следи най-внимателно. А на първо място сред наблюдаваните обекти са туристическите забележителности.
Какво означава в такъв случай това внезапно нейно палаво полюляване на бедрата? Какъв е този приканващ блясък в големите й бадемови очи? За частица от секундата — макар и значително по-продължителна, отколкото съм очаквал — десните ни длани се увиват една в друга. Но вместо мигновено да се разделят, пръстите й, след като са се освободили от миниатюрното си съдържание, остават загнездени в дланта ми и сигурно се канят да се задържат там за дълго, ако не се отдръпвам рязко. Полудяла ли е? Или аз съм откачил? И как да разбирам проблесналата приканваща усмивка? Или само така ми се е сторило?