Наблюдава ме. Очаква да избухна — от бяс, от възмущение. Успявам някак си да го лиша от подобно удоволствие.
— Отчитам, че ти все пак познаваш много по-добре от мен твоята Тюлип — продължава. — След като толкова старателно си я обслужвал.
— Нито съм я обслужвал, нито е моята Тюлип — отвръщам му, натъртвайки на ключовите думи. — През цялото време, докато беше действащ агент, с нея не съм разменил дори една дума.
— Съвсем нито една ли?
— На нито един treff. Докосвали сме се при разминаване, но без да си кажем и една дума.
— Тя откъде ти знае името тогава? — пита ме той с най-очарователната си момчешка усмивка.
— Откъде ще е знаела проклетото ми име! Кой, по дяволите, може да й го е съобщил, след като дори „здрасти“ не сме си казали?
— Добре де, едно от имената ти, да речем — настоява невъзмутимо Бъни.
При което Лора поема подадената й реплика.
— Например, Жан-Франсоа Гаме, Пийт — подсказва ми със същия шеговит тон. — Съдружник във френска фирма за електроника от град Мец, прекарващ лятната си почивка с туристически пакет от българската държавна агенция „Балкантурист“. Това е доста повече от едно нищо и никакво „здрасти“.
Избликът на весел смях е неудържим, какъвто и трябва да е, понеже е плод на спонтанното ми и неподправено облекчение.
— О, господи! — възкликвам, включвайки се във веселието. — Това не съм го споменавал на Тюлип. Това го казах на Густав!
Сега се настанете удобно, Бъни и Лора, за да чуете една поучителна приказка за това как детската невинност може да направи на пух и прах дори най-тайните и най-обмислени планове.
Работният ми псевдоним в действителност е Жан-Франсоа Гаме и аз в действителност съм част от голяма и наблюдавана изкъсо туристическа група, радваща се на евтиното море и слънце в не особено здравословен български черноморски курорт.
Отвъд залива срещу неприветливия ни хотел е кацнала почивната станция на партийните работници — брутална купчина бетон в съветски стил, декорирана обилно с комунистически знамена, откъдето над водата цяла батарея високоговорители запраща към нас маршова музика, прекъсвана от вдъхновяващи пожелания за мир и благоденствие. Някъде вътре в сградата прекарват лятната си почивка Тюлип и петгодишният й син Густав, включени в работнически колектив благодарение на влиятелните връзки на съпруга й — ненавистният другар Лотар, който е успял по някакъв загадъчен начин да преодолее неохотата на Щази да пуска своите кадри да се шляят по чуждите плажове. С нея е и сестра й Лоте — учителката от Потсдам.
Между четири и четири и петнайсет с Тюлип ще трябва да се разминем на плажа, само че този път в компанията на сина й Густав. Лоте ще е на сигурно място — на работническо събрание в станцията. Инициативата е изцяло в ръцете на оперативния агент, в случая Тюлип. От мен се очаква да реагирам творчески на действията й. И ето че я виждам как се е запътила към мен по ръба на плискащите се вълни, облечена в плажна хавлия и с метната през рамо плетена чанта. В движение сочи на Густав разни мидички и ценни камъчета, които той събира в кофичката си. Полюлява кокетливо ханш по същия онзи начин, който отказах да й призная на варшавския Старе место — макар че успявам да се възпра да не спомена ханша й пред Бъни и Лора, които поглъщат всяка моя безгрижна дума с неприкрит скептицизъм.
С приближаването си към мен тя започва да рови из плажната чанта. Наоколо й други почитатели на слънцето, други деца играят във водата, пекат се, ядат сандвичи с кренвирши и играят шах, а докато е на сцената, Тюлип не пести усмивките и закачките към другарите, покрай които минава. Нямам представа по кой начин е успяла да убеди Густав да ме заприказва или какво точно му разправя, за да го разсмее и да го накара да й демонстрира колко е смел, но той се затичва право към мен и пъхва в ръката ми парче кокосова вафла, оцветено в синьо, бяло и розово.
Аз обаче знам, че трябва да съм очарователен чичко: проявявам възторг, преструвам се, че отхапвам от вафлата, пускам останалото парченце в джоба, клякам, откривам като по чудо в прибоя мидичката, която отдавна държа скрита между пръстите си и я връчвам на Густав в знак на благодарност за почерпката.
А Тюлип наблюдава сценката с весел смях — прекалено весел, но аз и тази подробност я спестявам на Лора и Бъни — и го извиква: ела при мама, миличко; остави симпатичния другар на мира.
Густав обаче не желае да остави на мира симпатичния другар, което е и поводът да разказвам сега цялата весела история на Бъни и Лора. Густав, който поначало е палавник, тотално нарушава сценария. Решава, че след като е сключил толкова добра сделка със симпатичния другар — вафла за мида, — е редно да опознае новия си бизнес партньор и в социално и търговско отношение.