По стълбите слиза нова група мъже и жени. Лепвам се към тях веднага щом стигат пътеката. Сивокоса жена ме възнаграждава с учтива усмивка. Изглежда смята, че би трябвало да ме е виждала и друг път. На обществения тротоар се смесваме с други пешеходци. Табела сочи Батърси Парк. Наближаваме свод на мост. Вдигам поглед и фиксирам едра мъжка фигура с шапка и тъмен лоден до под коленете. Човекът стои на моста и наблюдава минувачите под себе си. Дали случайно, или нарочно, но мястото, което си е избрал, му предлага безпрепятствен изглед към три от изходите на крепостта. Тактическото му предимство ми е ясно, понеже вече съм се възползвал от въпросната гледна точка. Лицето му е в сянка поради приведената напред глава и шапката — черно бомбе с дълбоко дъно и тясна периферия. Но стойката му е несъмнено боксьорска: широки рамене, широк гръб и ръст, надвишаващ най-малко с осем сантиметра очакванията ми доколко може да е пораснал синът на Алек; все пак нямам никаква представа как е изглеждала майката.
Прекосили сме свода. Тъмният лоден и черното бомбе са слезли от моста и са се включили в процесията. Бързо се придвижва човекът, въпреки едрия си ръст. И Алек го умееше същото. Спазва двайсетина метра дистанция от мен, а бомбето се мести рязко наляво-надясно. Явно се мъчи да не изпуска от погледа си някой, който се движи пред него, и съм склонен да си мисля, че този някой съм аз. Дали пък целта му не е наистина да го забележа? Или съм прекалено вманиачен на тема „наблюдение“ — друг грях, който навремето заклеймявах?
Покрай мен преминават джогъри, велосипедисти и лодки. От лявата ми страна — блокове с апартаменти. На партерните им етажи — бляскави ресторанти с изнесени навън маси, кафенета, магазинчета за бързи закуски. Възползвам се от отраженията. Принуждавам го да забави крачка. Сещам се за високопарните ми поучения към новопостъпилите: темпото го задаваш ти, а не твоят преследвач. Размотаваш се. Проявяваш нерешителност. Никога не се затичвай, ако можеш да се влачиш едва-едва. По реката цари оживление от туристически лодки, фериботи, единични скифове, гребни лодки и шлепове. По брега актьори изобразяват живи статуи, дечица развяват балончета и пускат играчки дронове. А ти, ако не си Кристоф, трябва да си наблюдател от Цирка. Само че и в най-лошите ни времена наблюдателите на Цирка не са били толкова некадърни.
На кея „Сейнт Джордж“ криввам надясно и започвам най-безцеремонно да проучвам табелата с разписанията. Наблюдател най-лесно се открива, когато го изправиш пред избор. Ще скочи ли подире ти в автобуса, или ще си рече „майната му на автобуса“ и ще продължи пеша? Ако продължи пеша, възможно е да те е предал на свой колега. Бомбето в черния лоден обаче няма никакво намерение да ме предостави другиму. Зарекъл се е лично да ме хване, затова в момента се мотае около количката за сандвичи с кренвирши и ме наблюдава плътно в кичозното огледало между шишетата с кетчуп и горчица.
Пред билетния автомат за фериботите в източна посока се е образувала опашка. Нареждам се и аз, изчаквам да ми дойде редът и си купувам еднопосочен билет до Тауър Бридж. Преследвачът ми се е отказал от идеята да си купи кренвирш. Фериботът се долепва до пристана, който се полюлява под нозете ни. Изчакваме първо да слязат пристигащите. Преследвачът ми е пресякъл алеята и се е привел над билетния автомат. Ръкомаха раздразнено. Няма ли кой да ми помогне? Раста с голяма пъстра плетена шапка му показва какво трябва да направи. Кеш трябва, с кредитна карта не става, лицето е все още в сянката на бомбето. Започваме да се качваме. Горната палуба е пълна с туристи. Тълпата е твой верен приятел. Възползвай се докрай от нея. Използвам тълпата на горната палуба да си намеря местенце до парапета, очаквайки и преследвачът ми да постъпи по същия начин. Той дали се е усетил, че съм го усетил? На взаимни усещания ли ще се отдаваме? Ясно ли му е, както щяха навремето да се изразят курсистите ми в Сарат, че ме е засякъл как съм го засякъл? Ако е успял, прекратявай акцията.
Аз обаче не я прекратявам. Лодката се извръща. Слънчев лъч пробягва по шапката му, но лицето остава в сянка, което обаче не ми пречи да доловя с левия край на периферното си зрение как ми мята крадешком поглед след поглед, сякаш се бои да не хукна да слизам или да скоча във водата.
Наистина ли си Кристоф, синът на Алек? Или си изпратен от адвокат частен съдебен изпълнител със задачата да ми връчиш призовка? Но ако наистина си такъв, защо ти трябва да ме дебнеш? Хвърли ми се направо тук, където няма накъде да побягна, и да приключим с въпроса. Лодката прави нов завой и слънчевият лъч го намира повторно. Той вдига глава. И за пръв път успявам да видя лицето му в профил. Имам чувството, че би следвало да изпитам учудване и възторг, а не усещам нито едно от двете. Усещането за близост го няма никакво. Завладява ме единствено очакването на надвисналата над мен разплата: Кристоф, синът на Алек, със същия онзи втренчен, непримигващ поглед, който съм запомнил от футболния стадион в Дюселдорф, и със същата изпъкнала ирландска брадичка.