Но така, както Кристоф се догаждаше за намеренията ми, и аз се догаждах за неговите. Не ми се беше разкрил, тъй като разчиташе да ме „намести“, както се изразяват наблюдателите — да установи къде съм отседнал и чак тогава да подбере времето и мястото за действията си. В отговор от мен се очакваше да не му предоставя подобни оперативни данни, а да му наложа изгодни за мен условия, изразяващи се в голяма тълпа от невинни граждани. От друга страна, предупреждението на Катрин и собствените ми опасения ме принуждават да допусна възможността този способен на насилие човек да поиска да си отмъсти за въображаемите ми прегрешения спрямо покойния му баща.
Докато разсъждавах върху вероятността от подобно неочаквано развитие на събитията, в главата ми нахлу споменът как като малък майка ми — французойката, ме развеждаше из Лондонската кула и непрестанно, за мой срам и ужас, се възмущаваше на всеослушание как можело да има такива ужасии. И се сетих най-вече за внушителното стълбище на съседния мост, Тауър Бридж, не заради прословутата му хубост, а по-скоро защото проработи инстинктът ми за самосъхранение. В школата в Сарат не преподаваха самоотбрана. Обучаваха ни на най-различни начини за извършване на убийство — едни сравнително безшумни, други не чак толкова, но самоотбраната не фигурираше на особено видно място в менюто. В едно бях сигурен обаче: ако се стигнеше до бой, трябваше на всяка цена да принудя тежкия ми противник да застане над мен и да разчитам максимално на помощта на земното притегляне. Своите бойни умения той беше усвоил в затвора, а освен това ме превъзхождаше с близо двайсет килограма мускули и кокал. Нямах друг избор, освен да му противопоставя собственото му телесно тегло, а за тази цел най-идеалните условия щеше да ми предостави именно едно стръмно стълбище, на което аз, възрастният човек, щях да се намирам на няколко стъпала по-ниско от него, за да го засиля в желаната от мен посока. А вече бях предприел и две безполезни предпазни мерки: прехвърлил бях всичките си дребни в десния джоб на сакото, в случай че ми потрябва картеч на близка дистанция, а халката на ключодържателя нанизах на левия среден пръст, да ми послужи евентуално като бокс. Никой не е губил двубой заради това, че се е подготвил за него, нали, синко? Така е, шефе, няма такъв случай.
Наредили се бяхме на опашка да слизаме. Кристоф беше на четири метра по-назад от мен; безизразното му лице се отразяваше в стъклената врата. С побелели коси, беше споменала Катрин. Едва сега разбирах какво искаше да каже: изпод бомбето във всички посоки стърчаха сиви, твърди и непослушни кичури, каквито имаше и Алек, макар повечето да бяха сплетени на тила, а плитката да висеше отзад върху черния му лоден. Защо обаче Катрин беше пропуснала да спомене плитката? Сигурно е била пъхната под яката на палтото. Или пък плитките най-малко са я вълнували в такъв момент. Изнизахме се по рампата в мудна колона по двама. Тауър Бридж беше спуснат и зеленият му светофар приканваше пешеходците да минават. В мига, в който стигнахме до подстъпа към широкото стълбище, се извърнах и го погледнах право в очите. Исках да му внуша: ако ще разговаряме, дай да си говорим тук, сред минувачите. И той се спря, но на лицето се виждаше единствено онзи неподвижно фиксиран поглед от футболния стадион. Слязох забързано по няколко стъпала; наоколо нямаше жива душа, ако не броим двама бездомници. Търсех подходяща междинна точка, по средата на стълбището, та да пада дълго, след като е прелетял покрай мен, понеже не беше в интересите ми да му дам възможност да се върне.
Стълбището междувременно се оживи: претичаха две хванали се за ръка кикотещи се ученички, двама монаси в жълти роби подхванаха сериозен философски спор с единия от просяците. Силуетът на Кристоф — бомбе и лоден — се беше спрял на най-горното стъпало. После заслиза бавно, внимателно, стъпало по стъпало, с полуразтворени покрай тялото ръце и широко разположени ходила — типичната стойка на готов да навлезе в схватка борец. Много се бавиш, укорих го на ума си; втурни се надолу към мен, имам нужда тялото ти да набере инерция. Той обаче взе че се спря преди последните две стъпала и ми даде възможност да чуя за пръв път гласа му на зрял мъж — немско-американски и писклив, което някак си ме шокира.