— Щом казваш.
Успях да изтегля дланта си от ръкохватката му, но той не преставаше да ме гледа с обожание.
— Ти друг приятел нямаш. И никакво друго предложение не си получил. Правя ти еднократна оферта. Само между двама ни. И неподлежаща на пазарлъци. — Грабва халбата, пресушава я и дава знак на сервитьорката да донесе друга. — Един милион евро. Лично на мен. Без никакви трети лица. Един милион евро веднага щом адвокатите оттеглят иска и повече няма да чуеш и думичка от мен. Никакви адвокати, никакви човешки права, никакви такива глупости. Ще си откупил тотално свободата си. Защо ме гледаш по този начин? Смущава ли те нещо?
— Нищо не ме смущава. Но имам чувството, че ще мина много леко. Останал бях с впечатлението, че адвокатите ти вече са отхвърлили не само тази сума, но и по-големи от нея.
— Не ме слушаш внимателно. Предлагам ти специална цена като за теб. С голяма отстъпка, еднократно плащане, само на мен, един милион евро.
— Да разбирам ли, че това устройва и Карън, дъщерята на Лиз Голд?
— Карън ли? Чуй какво ще ти кажа. На мен това момиче ми е съвсем ясно. Достатъчно ще ми е да отида при нея. Ще й попея, както аз си знам, ще й поговоря за душата, ще й поплача, ако се наложи, ще й призная, че се отказвам от цялата работа, прекалена мъка ми причинява споменът за баща ми, да оставим покойниците на мира. Знам всички необходими лафове. Карън е чувствителна душа. Повярвай ми.
И тъй като не ми личи да съм му повярвал, додава:
— Виж какво: това момиче аз лично съм го изваял. И тя ми е задължена. Цялата работа я свърших аз. Аз съм този, който плащаше на нужните хора. Аз съм този, който се сдоби с досиетата. Аз съм този, който отиде при нея, съобщи й добрата вест и й обясни къде да намери майчиния си гроб. Отиваме след това при адвокатите. При нейните адвокати. От най-скапаните, дето работят за чест и слава, про боно. Откъде ги е намерила ли? От някаква организация за защита на човешките права. От рода на „Амнести“. Та тия про боно адвокати се вдигат, отиват при вашето правителство и им изнасят проповед. Вашето правителство снема напълно всякаква отговорност от себе си, но им предлага — съвсем неофициално, само за ваше сведение, не сте го чули от нас и отричаме да сме казвали подобно нещо — предложение за един милион лири стерлинги. Един милион! И то само начална цена, подлежаща на договаряне. Лично аз в наше време бягам от лирата като дявол от тамян, но това е съвсем отделен въпрос. И как, мислиш, постъпват адвокатите на Карън? Изнасят поредната проповед. На нас, казват, не ни трябва този милион лири. Ние си имаме принципи и затова искаме да ви натикаме физиономиите в лайната. А ако откажете да ядете лайна, ще ви дадем под съд и ако се наложи — ще стигнем чак до Страсбург и до европейския съд за шибаните човешки права. Окей, отвръща вашето правителство, два милиона, но нейните про боноси продължават да се опъват. И те са като Карън. Божи кравички. Непокварени душици.
Трясък по метал принуждава всички в ресторанта да извърнат глави. Немитата лява длан на Кристоф с всичките пръстени по нея се е стоварила върху масата току пред мен. Той целият се е привел напред. По лицето му се стичат капки пот. Врата с надпис „Служебен вход“ се отваря, отвътре наднича стреснато нечия глава, но при вида на Кристоф се скрива.
— Ще ти трябва номерът на банковата ми сметка, нали разбираш, човеко? Давам ти го. А ти предай следното на твоето правителство, човеко: или един милион евро в деня, в който оттегляме иска, или стоварваме отгоре ви целия шибан закон.
Вдига длан, под която се оказва сгънато парче разчертан лист и ме наблюдава как го пъхам в портфейла си.
— А Тюлип коя е? — пита ме със същия заплашителен тон.
— Не те разбрах?
— Псевдоним на някоя си Дорис Гамп. От Щази. Имала е син.
Не обяви предварително, че си тръгва. Аз все още твърдях, че Гамп — Тюлип не ми говори нищо. Отнякъде пристигна забързано със сметката храбра сервитьорка, но той в това време беше слязъл до средата на стълбите. Докато се добера до улицата, успях да зърна единствено огромната му сянка на задната седалка на отдалечаващото се такси и махащата ми мързеливо за довиждане протегната през прозореца бяла ръка.
Помня, че стигнах пеша до „Долфин Скуеър“. Изглежда, попътно се сетих за разчертаното листче с номера на сметката му и го изхвърлих в кошче за боклук, но ми е трудно да си спомня в кое точно.
8
Хубавото вчерашно време се оказа прогонено от ситен дъжд, който вятърът сееше странично като картечен огън по улиците на Пимлико. Пристигнах със закъснение за срещата в Оборите, пред чиято врата заварих застаналия самотно под чадъра си Бъни.