А къде съм аз — Питър Гуилъм? Не съм в Прага с Алек, където бих могъл да съм. Ами седя сам в стая на най-горния етаж на управлението на „Тайни операции“ в лондонския квартал Мерилибоун и слушам записа върху пристигналата по спешност със самолет на Кралските ВВС лента, като не преставам да си мисля: идва и моят ред.
А.Л.: На стълбите към Олимпийския стадион температурата е минус осем, източният вятър навява фин сняг, от който топките ти замръзват, пътищата са заледени. Гадното време би трябвало да работи в наша полза. Лошото време е най-подходящо за бягства. Ландроувърът чака с работещ двигател. На волана е Бен. Стас де Йонг слиза с маршова стъпка по стъпалата в пълна армейска бойна екипировка и се напъхва с всичките си сто и осемдесет сантима и войнишките боти в скритото помещение под пода. Двамата с Бен затваряме капака отгоре му и аз се настанявам на предната седалка до водача. На главата ми има офицерска фуражка, а под офицерския шинел с три звездички на пагоните съм облечен като източногермански бачкатор. Под седалката — охлузена планшетна чанта с документи. Имам си такова правило: при скока документите ти да не са у теб. Девет и двайсет сутринта. Минаваме през официалния граничен пункт за военнослужещи на Фридрихщрасе, показваме пропуските си на фолксполицаите през затворения прозорец, не даваме на гадовете да ги пипат с ръце, което, според дипломатите, сега било на мода. И още с минаването ни за нас се лепва дежурната опашка: двама фоповци[23] в ситроен. Явно най-нормален ден. Тяхната задача е да се убедят, че сме просто поредният британски военен автомобил, упражняващ правата ни по силата на четиристранното споразумение, а нашата е да ги убедим, че са абсолютно прави в предположенията си. Прекосяваме Фридрихсхайн, а аз не преставам да се моля на Господа Тюлип вече да е тръгнала, защото ако не е, това значи за нея смърт или нещо още по-лошо, но и смърт за цялата агентурна мрежа. Поемаме на север към Панков и с наближаването към съветския военен гарнизон завиваме в източна посока. Подире ни се движи същият онзи ситроен, който изобщо не ни пречи. По-добре така, отколкото да сменят караула с нови, свежи очи. Аз ги разигравам, а те точно това очакват от нас: неочакван обратен завой, връщане натам, откъде сме дошли, ба-а-вничко, ба-а-вничко, после изведнъж газ до дупка. Завиваме на юг към Марцан. Все още сме в границите на град Берлин, но наоколо е гора, равни прави пътища и бръснещ сняг. Подминаваме някогашния нацистки радиопредавател, който е първият ни маршрутен репер. Ситроенът е поизостанал на стотина метра и се измъчва по заледените пътища. Приближаваме остър ляв завой и виждаме белия фабричен комин на някогашна дъскорезница, който е вторият ни репер. Спускаме се към завоя, набираме скорост, вземаме го на един дъх, Бен овладява колата и почти спира пред дъскорезницата. Изтъркулвам се навън заедно с планшетната чанта. Но без шинела, което е знак за Стас да се измъкне от скривалището, да се настани на предната седалка и да започне да прилича на мен. Аз съм се опънал в канавката, целият съм в сняг, което ще рече, че съм се търкалял най-малко два метра. Вдигам очи и виждам как ландроувърът се изкачва по отсрещния край на долчинката, а ситроенът се напъва да го стигне.
[Пауза, прекъсната от звън на стъкло и шум от изливаща се течност.]
А.Л. [продължава]: Зад старата дъскорезница има двор с бракувани камиони и тенекиена барака, пълна с дървени стърготини. А зад стърготините — трабант в кафяво и синьо с привързани към покрива му куп стоманени тръби. На деветдесет хиляди според километража и вонящ на миши изпражнения, но затова пък с пълен резервоар плюс две резервни туби в багажника и гуми, по които дори си личат останки от грайфери. Поддържа го доверен пациент на Мейфлауър, който дори името си не желае да каже. Единственият проблем е в това, че трабантите мразят студа. Цял час ми отнема да го размразя, като през цялото време не преставам да си мисля: Къде си, Тюлип, да не би вече да са те гепили и да си се разприказвала? Понеже, ако си се разприказвала, майката ще ни се разгони на всички.
Д.О. [Джери Ормънд]: А ти под какво прикритие си на този етап?
А.Л.: Гюнтер Шмаус, заварчик от Саксония. Саксонския диалект го докарвам много добре. Майка ми е от Кемниц. А баща ми е от окръг Корк.
Д.О.: А Тюлип коя ще бъде, след като се срещнете?
А.Л.: Моята любима жена Аугустина.
23
Съкратено от „фолксполицаи“ — Volkspolizei (нем.) — служители на „Народната полиция“ на ГДР. — Б.пр.