Д.О.: Тя къде би трябвало да се намира в този момент, ако нещата вървят по план?
А.Л.: На МС, северно от Дрезден. В дълбоката провинция. Първо ще се е опитала да тръгне с колелото въпреки снега и вятъра, понеже е известна като любителка на колоезденето, но по някое време ще е захвърлила велосипеда. След това ще трябва да се качи на някой местен влак, после да продължи пеша или да стигне на стоп до мястото на срещата, където й е наредено да чака толкова, колкото се налага.
Д.О.: А как очакваш ти самият да преминеш от Западен Берлин в ГДР? На какво разчиташ?
А.Л.: Въпрос на шанс. Гранични проверки няма, има само подвижни патрули. Или имаш късмет, или нямаш.
Д.О.: Ти имà ли?
А.Л.: Не особено. Две полицейски коли. Засичат те. Изкарват ти ангелите, карат те да слезеш от колата, обискират те. Но ако документите ти са в ред, те пускат.
Д.О.: И твоите се оказа, че са в ред, така ли?
А.Л.: Ако не бяха, нямаше да съм тук, мама му стара.
[Смяна на лентата, дефектен запис в продължение на четиресет и пет секунди. Разговорът продължава. Лиймас описва пътуването си от Берлин до Котбус.]
А.Л.: Най-хубавото на движението по пътищата на ГДР е това, че, общо взето, няма такова. Тук-там по някой кон или каруца. Велосипеди, мотопеди, мотори с кош, някой и друг едва кретащ камион. Кратка отсечка аутобан, после тесни пътища. Редувам ги. Ако селският път е заснежен, връщам се на аутобана. Но при всяко положение гледаш да стоиш по-далеч от Вюнсдорф. Тамошният дяволски огромен нацистки концлагер е бил изцяло завзет от Съветите, които са настанили в него три танкови дивизии, мощни ракетни дивизиони и свръхголяма подслушвателна станция. От сума ти месеци я побъркваме от шпиониране тая база. За по-сигурно я заобикалям откъм северната й страна, но не по аутобан, а по прав, равен междуселски път. Снегът насреща ми се сипе обилно, от двете ми страни — шпалир от оголели дървета с туфи имел по тях, което ме навежда на мисълта да се върна някой ден, да отрежа имела и право на предколедния пазар на „Ковънт Гардън“. Изведнъж — абе да не съм започнал да сънувам, мамка му? — се озовавам по средата на шибан километричен съветски военен конвой, който се носи в обратната на моята посока. Камиони с войска, танкове Т-34 на ниски ремаркета, шест или осем артилерийски установки, аз с моя шарен „траби“ криволича насам-натам, та да им се махна от пътя, да отбия извън тъпото им шосе, а те пердашат право насреща ми, без да им мигне окото. Толкова бързо, че не ми остана време да им запиша номерата, мамка им!
[Смях, споделен и от Ормънд. Пауза. Продължава разказа с по-спокойно темпо.]
А.Л.: Става четири следобед, аз съм все още на пет километра западно от Котбус. Търся отдавна затворена крайпътна автотенекиджийница. Там е МС. А нахлузената на ограден кол детска ръкавичка е сигналът, означаващ, че Тюлип е вътре. Видях я. Ръкавицата, имам предвид. Розова. Щръкнала като проклето бойно знаме насред гъза на географията. При което ме обзема страх. И аз не знам защо. Ръкавичката ме плаши. Прекалено бие на очи, да му се не види. Каква ми е гаранцията, че в работилницата ме чака Тюлип, а не Щази? Или евентуално Тюлип заедно с Щази? Затова спирам и почвам да разсъждавам. И както разсъждавам, вратата на бараката се отваря и тя цъфва навън, повела за ръка някакво нахилено шестгодишно хлапе.
[Двайсетсекундна пауза.]
А.Л.: А пък аз с тая женска през живота си не съм разговарял, бога ми! Тюлип работеше през Мейфлауър. Такава беше уговорката. Само от снимки я знам. Затова й викам: „Здравей, Дорис, казвам се Гюнтер и по време на днешното пътуване ще съм твоят съпруг, обаче кой, по дяволите, е малкият?“. Питам, ама много добре съзнавам за кого става дума, мамицата му. При което тя ми отвръща, че бил синът й Густав, който щял да дойде с нас. А аз викам, е как така ще идва с нас, да му се не знае, след като сме бездетна двойка и е изключено да го скрием под одеялото, докато пресичаме чешката граница. Казвай какво ще го правим. Ами, в такъв случай и аз няма да дойда, заявява тя, а малкият изписуква, че и той нямало. При което заповядвам на Густав да се прибере обратно в работилницата, а нея я грабвам за лакътя и я отвеждам право зад бараката, където й съобщавам нещо, което, така или иначе, на нея й е известно, но не й се ще да го чуе, а именно че за малкия не разполагам с документ, ще ни приберат, ще ни проверят, така че ако не се отървем от него, ще видят сметката не само на теб, но и на мен, а и на добрия доктор Римек, понеже докопат ли те с Густав, ще им изпееш името му за по-малко от пет минути. Тя мълчи, не отговаря, а навън се смрачава и пак започва да вали сняг. Налага ни се да се приберем в работилницата, която на площ е колкото самолетен хангар, пълен с изпотрошени машинарии, а онова копеленце Густав вече е сервирало вечеря, представяш ли си: измъкнал всичко, което носят със себе си, и го подредил на земята: салам, хляб, термос с горещо какао, дървени каси, върху които да седнем, заповядайте на скромния ни банкет. При което сядаме и си правим малък семеен пикник, после Густав ни изпява някаква патриотична песен, след която двамата лягат и се завиват с палта и всичко друго, което им попадне, за да поспят, а аз седя в ъгъла и пуша и щом почва да се развиделява, ги набутвам в трабито и ги закарвам в селото, през което минах предната вечер, понеже съм мярнал някаква автобусна спирка. Слава богу, там заварваме две бабета с черни качулки и бели поли, понесли на гръб кошове с краставици, които, Господ да ги поживи, се оказват сорби.