Д.О.: Тия пък какви са, по дяволите…
А.Л.[избухва]: Сорби бе, нали ти казвам! Не си ли чувал за шибаните им сорби! Шейсет хиляди на брой, да им се не види. Под закрилата на закона, дори в ГДР. Славянско малцинство, разселило се преди не знам колко си века по долината на Шпее и занимаващо се с отглеждането на тъпи краставици.[24] Исусе! Знаеш ли как се вербуват такива?
[Десетсекундна пауза. Поуспокоява се.]
А.Л.: Спирам пред тях, нареждам на Тюлип и Густав да не излизат от колата. Никакво мърдане. Слизам, едното бабче ме наблюдава, другото нехае. Включвам всичкия си чар. Говори ли немски, питам я, което е израз на уважение. Говорела, но предпочитала да разговаря на сорбски, отвръща ми. Шегува се. Питам я закъде са тръгнали. С рейса до Любенау, оттам с влака до берлинската гара „Изток“ — Остбанхоф, да си продадат краставиците. В Берлин цената била по-благоприятна. Пробутвам им измишльотина за Густав: семейна трагедия, майката силно разстроена, детето трябвало да се върне на баща му в Берлин, ще могат ли да го отведат дотам? Бабчето превежда молбата ми на своята дружка, следва дебат по въпроса на сорбски. Аз нервнича вътрешно, понеже тъпият автобус всеки момент ще довтаса иззад хълма, а те още умуват. По едно време първата вика, ще вземем момчето, ако ни изкупиш краставиците. Ама как, всичките ли, питам? Ами, всичките, повтаря тя. Хубаво, но като ги купя всичките, какъв дявол ще търсите после в Берлин? Голям майтап пада помежду им на сорбски. Набутвам в ръката й стиска банкноти — това, викам, е за краставиците, ама не ви ги ща, задръжте си ги. Ето ви още пари, да купите на детето билет за влака, ето ви и други, да го изпратите оттам за Хохеншьонхаузен. А, виждам, че идва автобусът. Стойте така да ви доведа детето. Връщам се при колата и казвам на Густав да слезе, обаче майка му стои неподвижна, закрила очи с ръка, поради което и той отказва да помръдне. При което му изкомандвам с най-безцеремонен тон да ме последва и той тръгва подире ми. Идваш с мен до рейса, нареждам му, а тези две добри другарки ще те придружат до Остбанхоф. А от Остбанхоф се прибираш в Хохеншьонхаузен и чакаш баща ти да си дойде от работа. Изпълнявай моята заповед, другарю. А къде отивала майка му, пита, и не можел ли и той да върви с нея? Майка ти трябва да свърши една много важна тайна работа в Дрезден, обяснявам му, а ти като храбър комунистически воин си длъжен да се върнеш при татко си и да продължиш борбата. След което той тръгва. [Петсекундна пауза.] Има ли избор? Дете на Партията, син на партиен член, само на шест годинки, мамка му!
Д.О.: А Тюлип какво прави през това време?
А.Л.: Седи в шибания трабант в транс, с поглед вперен право напред. Качвам се, изминаваме към километър, пак слизам и я измъквам насила навън. Над главите ни прелита хеликоптер. Знам ли той какво може да си е наумил. И откъде се е сдобил с проклетото хвърчило. Нищо чудно да го е взел назаем от руснаците. Слушай, викам й. Чуй какво ти казвам, понеже един без друг сме загубени. Това, че изпратих сина ти за Берлин, изобщо не решава проблема. Ами поражда съвсем нов проблем. Само след два чàса из цялото Щази ще се е разчуло, че Дорис Квинц, по баща Гамп, е била видяна за последно в близост до Котбус, движейки се в източна посока с чужд мъж. Ще разполагат и с описание на колата и с всичко останало. Така че се налага да зарежем всякакви намерения да минем с тая сапунерка и с фалшиви документи границата с Чехия, щото цялото Щази, всичкото КГБ и всеки граничен пост от Калининград та чак до Одеса ще дебнат да заловят двамата фашистки шпиони, пътуващи в шарен пластмасов трабант. Тя, шапка й свалям, най-спокойно поема удара. Без каквито и да било тръшкания. Само ме пита директно с какъв резервен вариант разполагаме, при което й отговарям: отдавна загубила актуалността си контрабандистка карта, която грабнах в последния момент и която, ако късметът ни проработи и Господ чуе молитвите ни, току-виж успяла да ни прекара пеш през границата. Тя се замисля дълбоко върху думите ми и по някое време ми задава въпроса — който май за нея е най-същественият — „Ако дойда с теб, кога пак ще мога да видя сина си?“. Мен обаче ме навежда на мисълта, че тя като нищо би се предала, само и само да не се случи нещо със сина й. Затова я сграбчвам за двете рамене и право в лицето й се заклевам, че ще умра, но ще измъкна сина й при някоя размяна на пленени шпиони. Макар да знам, както знаеш и самият ти, че шансовете това изобщо да стане… са… [трисекундна пауза]… А, бе, к’во да ти разправям..
24
Лужишки сърби (сорби) — славянска общност, в мнозинството си протестанти, но има и католици. Областта Лужица, която населяват, се намира основно на територията на Германия, където мнозинството обитатели на района са немци. Лужишките славяни се опитват да запазят културната си идентичност чрез традиционните си носии и особените си къщи. — Б.пр.