Катрин е слязла до овощната градина с деветгодишната си дъщеря Изабел, за да си поиграе малката с двете злобни козички, които приютихме наскоро. Катрин е слаба жена с широко бретонско лице и лениви кафяви очи, които те премерват безизразно. Щом протегне напред ръце, козичките скачат в обятията й, а малката Изабел, която изживява радостите посвоему, плясва с ръце и се завърта около петата си в личен израз на възторг. Но мускулестата Катрин трябва все пак да внимава козичките да й скачат една по една, иначе могат да я съборят. А Изабел тотално ме пренебрегва. Притеснява се, когато среща чужд поглед.
В полето зад гърбовете им приходящият глух ратай Ив се е прегърбил и бере зеле. Отсича с дясната ръка стъблото, с лявата хвърля зелката в количката, но без да променя ъгъла на превитото си тяло. Наблюдава го старият сив кон Артемис — поредният намереник на Катрин. Преди две-три години бяхме подслонили и избягал от една от съседните ферми щраус. Катрин се беше обадила на фермера, но той й казал да го задържи, понеже бил прекалено стар. По някое време щраусът се спомина кротко и го погребахме с почести.
— Търсиш ли нещо, Пиер? — пита ме Катрин.
— Налага ми се да замина за няколко дни — отвръщам.
— За Париж ли? — Катрин не одобрява моите пътувания до Париж.
— За Лондон — казвам. И понеже дори като пенсионер се нуждая от легенда, добавям: — На погребение.
— Твой близък ли?
— Отдавна не ми е — отговарям с твърд тон, който и самия мен ме изненадва.
— Значи, не е важно. Довечера ли тръгваш?
— Утре. Със сутрешния полет от Рен.
Навремето, щом ми свирнеха от Цирка, хуквах да хвана първия възможен полет от Рен. Днес случаят не е такъв.
Само човек издигнал се до шпионското съсловие в някогашния Цирк може да разбере онова отвращение, което изпитах в четири следобед на другия ден, след като платих таксито и се заизкачвах по стоманената рампа към шокиращо впечатляващото ново главно управление на Службата. Трябва да си бил на мое място в разцвета на шпионското ми битие, когато съм се завръщал пребит като куче от умора от някой забравен от бога имперски аванпост — най-вероятно част от съветската империя или някой затънтен неин член. Пристигнал си директно с автобус от лондонското летище, взел си метрото до Кеймбридж Съркъс. Екипът от отдел „Производствен“ чака да чуе рапорта ти. Изкачваш се по петте протъркани стъпала до входа на архитектурния цирей във викториански стил, който някои наричат Централата, Службата или просто Цирка. И чак тогава усещаш, че си си у дома.
Нямат значение доскорошните ти разправии с отдел „Производствен“, „Финансов“ или „Административен“. Това са си семейни дрязги между базата и полевите работници. Портиерът ти пожелава „добро утро“ от будката си със свойското „Добре дошъл, мистър Гуилъм“ и те пита дали не желаеш да оставиш на гардероб куфара си. А ти му отвръщаш: „Не, благодаря, Бил“, или Мак, или който е дежурен в този ден, и дори не си правиш труда да си покажеш пропуска. Не си сигурен дори за какво е тази усмивка на лицето ти. Пред теб са трите капризни стари асансьора, които ненавиждаш още от деня на постъпването си — но днес два са блокирали по горните етажи, а третият е на разположение единствено на Контрола, така че хич и не си прави никакви илюзии. А пък и ти, откровено казано, предпочиташ да се луташ из лабиринтите от коридори и задънени пасажи, които с проядените от червеи дървени стълбища, очуканите пожарогасители, изпъкналите огледала и вонята на застояли фасове, нескафе и дезодорант са физическо олицетворение на света, който си избрал да обитаваш.
За да доживееш до днешната чудовищна сграда, която крещи на всеослушание „Добре дошли в Шпионоландия-на-Темза“.
Заставам пред армираното стъкло на приемното гише под зорките погледи на сурови мъже и жени по анцузи и наблюдавам как плъзгаща се метална табличка поглъща британския ми паспорт. Лицето зад стъклото е женско. Но електронният глас с нелепите ударения е на самодоволно парвеню от мъжки род:
„Моля, поставете всички ключове, мобилни телефони, монети, ръчни часовници, писалки и химикалки и всякакви други намиращи се у вас вещи в касетата на масата вляво от вас, задръжте белия талон, който съответства на вашата касета и с обувки в ръка преминете незабавно през вратата с надпис „Посетители“.
Паспортът ми се връща. Преминавам незабавно, бодро четиринайсетгодишно девойче ме опипва с нещо като хилка за пинг-понг, после ме облъчват във вертикален остъклен ковчег. Бодрото девойче ме изчаква да си нахлузя обувките и да им завържа връзките — процедура, която, не знам защо, ми се струва далеч по-унизителна от онази по събуването им, — след което ме изпровожда до немаркиран асансьор с въпроса дали денят ми минава добре. Ни най-малко. И нощта ми не мина добре, ако иска да знае, но нея това не я интересува. Благодарение на писмото от А. Бътърфийлд ме споходи безсъние, каквото не ме беше измъчвало поне от десет години насам, но и това не мога да й кажа. Поначало съм действено животно — или поне бях такова. Естественият ми хабитат е разузнаването на открит терен. А сега, достигнал така наречената „зряла възраст“, изведнъж установявам, че появилото се изневиделица писмо в стил „Скъпи Джон“ от най-новото превъплъщение на Цирка, съдържащо нареждането да се явя незабавно в Лондон, е способно да осъди душата ми на целонощно скиталчество.