А.Л. [отново дословно]: Но след като не се появи нито микробус, нито радостна вест от визовата секция, си рекох: „Майната им. На тия в Лондон всичката им работа е такава. Явно ще се импровизира в движение“. Правим се на закъсала попътно източногерманска двойка — жената болна като куче, помогнете, моля ви се, кой както може. Нареждам на Дорис да седне на бордюра и да се прави на страдаща, което напълно я устройва, и ето че след време спира натоварен с тухли камион и шофьорът му се показва през прозореца. Слава на боговете, оказва се лайпцигски немец и пита да не би да съм сутеньорът на седналата на бордюра симпатична дама. Извинявай, викам, приятелче, но това е жена ми и е болна, той отговаря „Окей, качвайте се“ и ни откарва право в болницата в центъра на града. Под хастара на пътната ми чанта имам за зор-заман британски паспорт на името „Милър“. Вадя го и го тикам в джоба си, после й казвам: „Ти наистина си много тежко болна, Дорис. Бременна си и с всяка изминала минута ставаш все по-зле. Бъди така добра, значи, да изпъчиш тумбака и да изглеждаш като че ли ще мреш“. После ни отвориха портала и ето че сме тук. Съжалявам за което.
Д.О.: Но историята не приключва толкова просто, нали? [Шум от изливаща се течност.]
А.Л.: Исусе! Де да можеше. Та идваме насам ние по чакълестата алея там, отвън. Приближаваме се към благородния ви портал с герба на Нейно Величество отпред, позлатен изискано с варак. Отвън обаче киснат три костюмирани в сиво чешки горили и най-старателно се размотават без работа. Може и да не си ги забелязвал даже. Дорис така се вживява в изпълнението си, че и Сара Бернар би се ухапала по задника от завист. А аз им размахвам под носовете британския ми паспорт: „Пускайте ни бързо“. Ония копелета обаче настояват и тя да покажела нейния. „Вижте какво, обяснявам им с възможно най-добрия си английски акцент, жената тръгна да помята, така че натиснете оня скапан звънец, ако обичате, и викнете доктор, да му се не види. Щото ако го роди тука, на улицата, майка ви жална. Не че си имате майки, като ви гледам к’ви нещастници сте“ — и изобщо им наприказвах каквото ми дойде наум, нали разбираш? И — абракадабра — порталът взе че наистина се отвори. Набутваме се в двора на посолството. Тюлип си стиска корема и благодари на своя светия закрилник, че ни е спасил от лукавия. А ти и благоверната ти съпруга почвате да леете извинения за поредното царствено прецакване от страна на началниците. Благодаря впрочем и на двама ви за тъй мило поднесените извинения и смятайте, че съм ги приел. Сега, ако не възразяваш, мисля да легна, щото умирам за сън.
Повествованието се поема отново от Сали Ормънд.
Извадка от лично написано на ръка полуофициално писмо от Сали Ормънд, зам. — гл. резидент Прага, до н-к „Тайни“ [Смайли], по куриера на Службата. Категория: СВЕТКАВИЦА.
А истинската веселба, естествено, започна едва след влизането на горката Тюлип и Алек на територията на посолството. Най-откровено си мисля, че и Посл., и ФО щяха да са далеч по-доволни, ако можеха просто да я върнат на гедерейските власти и точка по въпроса. Като начало, Посл. категорично отказа да пуснела Тюлип в „собствения си дом“, макар от правна гледна точка това да нямаше абсолютно никакво значение. Нещо повече: настоя двама от чистачите да се пренесели в самата резиденция, за да се освободяло помещение за Тюлип в блока на обслужващия персонал. Реално погледнато, от гледна точка на сигурността това направо си беше идеално решение. Не че тя изобщо се била ръководила от подобни съображения, както настоя да подчертае най-недвусмислено в мига, в който се натикахме и четиримата в защитената от подслушване стая на посолството — Нейно превъзходителство, обгрижвана от изключително личния й секретар Артър Ландсдаун, плюс моя любим съпруг и моя милост. А в това време Алек, абсолютно нежелан от НП, за което по-нататък пак ще стане дума, седи в квартирата на чистачите и попива потта по челото на Тюлип.
Накрая, Джордж, позволи ми да споделя с теб нещо съвсем лично.
Защитената против подслушване стая на посолството е отвратително задушна и представлява непрестанна заплаха за човешкото здраве, както многократно съм се оплаквала без никаква полза до н-к Админ. Паешката вентилационна система е напълно „капут“. Вкарва въздуха, вместо да го изпомпва, но според Баркър (гъзолизеца на Админа), от две години не били изписвани никакви резервни части. И понеже никой от ФО не намира за необходимо да ни подмени системата, не ни остава друго, освен всеки път да се варим и душим. Горкият Джери миналата седмица насмалко наистина да се задуши и само благородството му го възпира да не се самоизтъква. Най-малко един милион пъти съм предлагала отговорността за въпросната стая да се прехвърли на Цирка, но очевидно това би нарушило териториалните права на ФО!!