— В основни линии, Питър, това, според мен, ще зависи от насоката на съдебното дирене… както и от твоята лична насока, ако мога така да се изразя; от твоето чувство за дълг и от предаността ти към бившата ти Служба.
Доколкото долавям от непрестанното усмихване към дланите му обаче, Ленърд не е възприел и една дума от казаното.
— В този смисъл, Питър — произнася Бъни така, сякаш е стигнал до лесната част, — чакаме да чуем: да или не? — Стиска очи. — По мъжки, между мъже. Беше ли чукал Тюлип, или не?
— Не съм.
— Абсолютно нито веднъж?
— Абсолютно.
— За последно: заявяваш „нито веднъж“ в този момент, в това помещение, в присъствието на свидетел „пет звезди“?
— Извинявай, че те прекъсвам, Бъни — укорява го приятелски с вдигната длан Ленърд, — но ти май за миг се увлече и забрави повелята на закона. Предвид дълга ми към съда, а така също и задължението ми да бъда защитник на моя клиент, изключено е да бъда призован и като свидетел.
— Прав си. За пореден път, Питър. Аз, Питър Гуилъм, не съм се чукал с Тюлип в хотел „Балкан“ в Прага през нощта преди изтеглянето й в Обединеното кралство. Вярно ли е, или не?
— Вярно е.
— Което, както вероятно си представяш, носи на всички ни облекчение. Особено в светлината на впечатлението, че май никому не си прощавал.
— Огромно облекчение.
— И най-вече заради правило номер едно в неотличаваща се иначе с изобилие от правила Служба, което гласи, че оперативен служител никога, при никакви обстоятелства не се чука със собствените си хора дори ако трябва да го направи само от учтивост. С агентите на колегите — може, колкото искаш, стига да са привлекателни в оперативен смисъл. Но със своите — при никакви обстоятелства. Предполагам, че това правило ти е известно.
— Да.
— И ти е било известно и по времето, за което става дума?
— Беше.
— И вероятно си съгласен, че ако си я бил изчукал, което, както знаем, ти не си сторил, си щял да извършиш не само монументално нарушение на дисциплината в Службата, но си щял на всичко отгоре да предоставиш недвусмислено доказателство както за личната ти неконтролируема мерзост, така и за неспособността ти да се съобразиш с чувствата на намираща се в смъртна опасност майка беглец, непосредствено след като се е лишила от единствената си рожба? Съгласен ли си с току-що казаното?
— Съгласен съм с току-що казаното.
— Има ли въпрос от твоя страна, Ленърд?
Ленърд подръпва с два пръста симпатичната си долна устна и се намръщва, без да му се образува нито една бръчка.
— Може да ти прозвучи ужасно грубо, Бъни, но аз в действителност си мисля, че нямам никакъв въпрос — признава той, усмихвайки се изненадано на себе си. — Поне не след думите ти. Смятам, че pro tem[26] всеки от нас е стигнал дотам, докъдето би желал да си позволи. Че и отвъд. — И се привежда поверително към мен. — Ще ти изпратя онзи кратък списък, Питър. Но името „Хари“ изобщо не си го чул от мен. Макар че може би няма да е зле да го пошепна на Бъни. Тайна договорка — пояснява с поредната всеотдайна усмивка и посяга към черната си служебна чанта, за да извести преждевременния край на очакваното от мен продължително съвещание. — Понеже продължавам да съм на мнение, че ще е полезно да е мъж — подава Ленърд странична реплика към Бъни, не към мен. — Стигне ли се в подобни дела до щекотливите въпроси, мъжете имат известно предимство. Пуританството им не е толкова отявлено. До общопартийното парти, Питър. Чус[27].
Дали съм я бил чукал? За никакво чукане и дума не може да става. Защото в продължение на шест животопроменящи часа в непрогледния мрак двамата се любихме в нещо като експлозия от напрежение и похот между две тела, които са се желали взаимно от мига, в който са се родили, а сега разполагаха само с една оставаща им нощ.
„И те да не би да очакваха това да споделя?“, споря с обагрения в оранжево мрак, докато се боря с безсънието върху затворническия ми нар на „Долфин Скуеър“.
От мен, дето от майчината люлка ми е било внушавано да отричам, отричам, отричам до край — и то не от друг, а от същата тази Служба, която сега се мъчи да ме насили да си призная?
— Добре ли спа, Пиер? Щастлив ли си? Произнесе ли великолепното си слово? Днес ли си тръгваш за дома?
Изглежда съм я набрал.
— Как е Изабел? — питам.
— Хубавее. И страда по теб.
— Идвал ли е пак онзи? Невъзпитаният ми приятел?
— Не, Пиер, твоят приятел терористът не се е вясвал повторно. Да не сте гледали пак заедно футбол?