И как, докато се обличаше, озареното й от ликуване или желание лице се успокои и двамата се отчуждихме по нейно желание — първо в автобуса до пражката аерогара, където тя отказа да ме хване за ръка, после и на полета до Париж, където, по неизвестни за мен причини ни бяха сложили да седнем на различни редове — та чак до спирането на самолета, когато станахме да излезем един подир друг и ръцете ни отново се намериха, само за да се разделят скоро след това.
През мудното пътуване с влака до Лориан — в ония времена нямахме високоскоростни експреси — се случи епизод, който, от днешна гледна точка, ме изпълва с предчувствие за сполетелия ме впоследствие ужас. Само на час път от Париж влакът внезапно спря, без никой нищо да ни обясни. Приглушените гласове, които стигаха до нас от вън, бяха последвани от единствен неприписан никому писък — така и не разбрах мъжки ли беше, или женски. Продължихме обаче да стоим на едно място. Някои почнаха да си разменят погледи. Други седяха с упорито забодени носове в книгите и вестниците. На вратата на вагона се появи униформен кондуктор — младеж на не повече от двайсет години. Много добре си спомням тишината, която предшестваше предварително подготвеното му слово, което, след като пое дълбоко дъх, младежът изрецитира с похвално самообладание.
— Дами и господа. Налага се с прискърбие да ви съобщя, че пътуването ни е прекратено поради човешка намеса. Само след няколко минути ще продължим по пътя си.
Но не аз, а седналият до мен издокаран възрастен джентълмен с бяла колосана яка вдигна глава и безцеремонно запита:
— От какво естество „намеса“?
На което младежът нямаше как да отговори другояче, освен с гласа на каещ се:
— Самоубийство, мосю.
— Чие?
— На мъж, господине. Предполага се, че е бил мъж.
Само няколко часа след пристигането ми в Ле Дьоз-Еглиз тръгнах към скривалището: към моето скривалище, мястото, в което обичах да се усамотявам. Първо се спускам по затревения склон до края на имота ми, а оттам слизам по надвисналата над урвата пътека, в чиято основа е малкото петно от пясък, обградено от две страни с наподобяващи дремещи крокодили ниски скали. Тук идвах да мисля още от детството ми. Тук водех жените ми през всичките изминали години — и онези, които бях обичал, и другите, които обичах само наполовина или на четвъртина. Но единствената жена, по която копнеех, беше Дорис. Упреквах се за това, че дори веднъж не бяхме разговаряли извън анонимността на легендирането ни. Но пък не бях ли споделял с нея всеки конспиративен час от живота й — будна или насън — в продължение на цяла проклета година? Не бях ли се отзовавал на всеки неин порив, всеки изблик на целомъдрие, похот, бунтарство и отмъстителност? Посочете ми друга жена, която да съм познавал толкова дълго и толкова интимно, преди изобщо да съм преспал с нея.
Благодарение на нея се бях почувствал силен. Тя ме превърна в мъжа, какъвто дотогава не бях успявал да бъда. След като през всичките онези години не една жена ми беше казвала — тактично, прямо или направо с отчаяние, — че изобщо не ме бива в секса; че не съм способен нито да отдавам, нито да приемам необуздана страст; че съм непохватен, сдържан; че ми липсва истинския инстинктивен плам.
За разлика от тях, Дорис е била наясно с всичко това още преди първата ни прегръдка. Знаела го е и при първия ни допир при разминаване, усещала го е и когато ме пое в голите си обятия — да ме приюти, да ме опрости и да ми покаже; след което ме обхвана напълно до такава степен, че станахме стари приятели, после бдителни любовници и накрая — триумфиращи бунтари, отърсили се от всичко онова, което трябваше да ръководи живота и на двама ни.
Ich liebe Dich. Самата истина й бях казал. И за мен това щеше да е вечната истина. Когато някой ден стигнех до Англия, пак щях да й го кажа, а освен това щях да призная на Джордж, че съм й го казал; че съм отслужил полагащия ми се срок, та и отгоре, и че съм готов да напусна Службата, за да се оженя за Дорис и да се подвизавам в битката за Густав. Зарекъл се бях да не отстъпвам и дори всичките благи аргументи на Джордж нямаше да ме убедят да се откажа.
Но в мига, в който взех това велико, необратимо решение, изведнъж ме облада споменът за подробно документирания промискуитет на Дорис. Дали пък в това не се криеше истинската й тайна? Че се е любила с всичките си мъже със същата еднаква, неподбираща всеотдайност? Почти бях успял да се убедя, че преди мен там е бил и Алек: та те са били заедно цели две нощи, бога ми! Хубаво, през първата с тях е бил и Густав. Но какво да кажем за втората, когато са седели, сгушени в трабанта, плътно притиснати, за да се топлят — положила глава на рамото му, точно това са думите му! — и тя му е разголила душата си — освен всичко останало, което сигурно му е разголила, — докато аз, сляпата явка, буквално броях думите, които бяхме успели да си разменим с Дорис през целия ни живот.