Междувременно стигаме до нещо, което вероятно е най-горният етаж, макар по нищо да не личи. В обитавания някога от мен свят именно на най-горния етаж се съхраняваха най-големите тайни. Куп електронни карти висят на ширити от врата на младата ми придружителка. Отваря ми ненадписана врата, влизам и тя я затваря подире ми. Опитвам дръжката. Не мърда. Не че през живота ми не са ме заключвали, но всеки път го е правела противниковата страна. Стаята е без прозорци, а стените й са изрисувани по детски с цветя и къщички. Творби на отрочетата на А. Бътърфийлд? Или графити от по-раншни пленници?
И къде изчезна всичкият шум? Колкото повече се заслушвам, толкова по-гадна става тишината. Никакво напевно тракане на пишещи машини, никакъв звън от оставени да се съдират от отчаяние невдигнати телефони, никакви стенания по голото дюшеме на коридорите от разпадащи се архиварски колички, способни да заглушат дори млекарска моторна триколка, нито едно изцепване от бесен мъжки хор да престанеш с проклетото си подсвиркване! Нещо е умряло по трасето от Кеймбридж Съркъс до брега на Темза, и то не е само скърцането на количките.
Полагам морно тяло върху тапициран с кожа метален стол. Прелиствам омазан екземпляр на „Прайвът Ай“ и се чудя аз ли съм загубил чувството си за хумор, или списанието. Ставам, пробвам пак вратата, премествам се върху друг стол. Вече съм стигнал до предположението, че А. Бътърфийлд извършва задълбочен анализ на езика на моето тяло. Голям зор ще види, ако съм познал, понеже до рязкото отваряне на вратата и нахлуването на късо подстриганата пъргава жена на четиресет и нещо, която е в делови костюм и ме поздравява на изчистен от класови признаци акцент „А, здравейте, Питър. Чудесно е, че сте тук. Казвам се Лора. Готов ли сте за срещата ни?“, аз вече съм преживял набързо всички свои грешки и провали през дългогодишния ми стаж на лицензиран мошеник.
Прекосяваме с маршова стъпка празен коридор и влизаме в бял, хигиеничен офис със запечатани прозорци. Иззад масата изскача по риза и тиранти червендалест очилат випускник на английско частно училище на неопределима възраст и грабва десницата ми.
— Божичко! Питър! Ама ти направо младееш! И половината от годините ти не бих ти дал! Добре ли пътува? Кафе? Чай? Честна дума: нищо ли не искаш? Толкова мило, че прие да дойдеш. Безкрайно полезен ще си ни. Запознахте ли се с Лора? Няма начин да не сте. Извинявай, че те оставих да чакаш толкова време оттатък. Обадиха ми се от най-високо място. Но вече приключих. Сядай, където ти е удобно.
Безброй свойски примигвания с очи в израз на допълнителна близост придружават цялото му изказване, докато ме отвежда до стол за наказания[5] със странични облегалки за дълъг престой. Самият той сяда на срещуположната страна на масата, върху която са струпани стари на вид папки от Цирка с грифове за секретност, използващи всички възможни цветови съчетания от държавните флагове по света. Навира зад тях дългите ръкави на ризата си така, че да не мога да ги виждам, и кръстосва пръстите си под брадичката.
— На мен, между другото, ми викат Бъни — обявява. — Адски глупав прякор, от който не мога да се отърва, понеже ми е от детинство. И вероятно е основната причина да ме набутат тук, в това ведомство. Ти представяш ли си ме иначе как се перча по коридорите във Върховния съд, а всички останали припкат подире ми и ми викат „Зайче, Зайче“?
Този с всички ли така разговаря? Такъв ли е изказът на средностатистическия днешен юрист на средна възраст в Сикрет Сървис? Хем някакви съвременни лафове, хем с единия крак все още в миналото? Отдавна съм загубил представа за днешното състояние на английския език, но най-вероятно е такъв, ако съдя по изражението на Лора, която се настанява до него. Дори седнала, тя не губи вида си на готов да ти се нахвърли кръвожаден звяр. Пръстен печат на средния пръст на дясната ръка. Останал й от баща й? Или кодиран сигнал за сексуалните й предпочитания? Усещам колко дълго съм бил откъснат от Англия.
5
Стол с много малка седалка и тясна вертикална облегалка, създаден около 1835 г. от английския хирург и анатом Астли Купър (Sir Astley Paston Cooper, 1768–1841) с цел подобряване стойката на децата, но използван масово впоследствие за наказване на непослушни деца. — Б.пр.