Представях си въображаемите й изневери, но в същото време си давах сметка, че просто се самозаблуждавам, а болката от позора ставаше още по-нетърпима. Алек не беше такъв човек. Ако той се беше озовал на мое място с Дорис през онази нощ в хотел „Балкан“, със сигурност щеше да си пуши кротко цигарата в ъгъла, като през онази, другата нощ, в Котбус, когато в обятията на Дорис се е намирал не той, а Густав.
Погледът ми продължаваше да се рее над морето, мислите ми се лутаха безплодно из неизменното русло, но изведнъж осъзнах, че не съм сам. Заради погълналите ме тревоги не бях забелязал, че някой ме следи. И което беше още по-лошо, че този някой е не друг, а най-несъблазнителният член на нашата общност — нехранимайкото Оноре, търговецът с оборски тор, стари автомобилни гуми и още по-гадни стоки. Дори фигурата му беше като на заплашителен елф: набит, широкоплещест, със зъл поглед изпод бретонския каскет, надвесил се разкрачен по рубашка от самия ръб на скалата.
Провикнах се с определено надменен тон да го попитам с какво мога да съм му полезен. Възнамерявах по този начин да го прогоня, че да ме остави насаме с мислите ми. Той обаче взе че изприпка надолу по пътеката и без да ме удостои и с най-кратък поглед, кацна върху една от скалите досами морето. Смрачаваше се. Светлините на Лориан се появяваха една след друга отвъд залива. По някое време той вдигна глава и впери нещо като въпросителен поглед в мен. Но като установи, че от моя страна не последва реакция, извади от дълбините на рубашката си шише, а от другия джоб — две картонени чашки, напълни ги и с жест ме покани да му правя компания, което и направих единствено от добро възпитание.
— Мисълта за умирачка ли те мъчи? — попита небрежно.
— Не особено.
— Пак ли някоя женка, тогава?
Не му отговорих. Въпреки нежеланието ми, бях поразен от загадъчната му вежливост. Внезапна промяна ли беше настъпила у него, или просто не я бях забелязал до този момент? Вдигна чашката за наздравица; в отговор и аз вдигнах моята. В Нормандия на ябълковата ракия й викат „калвадос“, но в Бретан ние си я знаем като „ламбик“. В предложения от Оноре вариант напитката не се различаваше особено от разтвора, с който мажат конските копита за заздравяване.
— За баща ти, светецът — произнесе той, загледан в морето. — За големия герой от Съпротивата. Бая шваби очука.
— Така разправят — съгласих се предпазливо.
— И медали имаше.
— Два-три.
— Мъчиха го. Накрая го убиха. Двоен герой. Браво — каза и пак отпи, загледан към морето. — И моят баща беше герой — продължи. — Голям герой. Мега. Поне с два метра по-голям от твоя.
— И с какво се прояви?
— Колаборационист беше на швабите. Обещаха му, че ще дадат независимост на Бретан, след като спечелят войната. И тъпият гъз взе че им се върза. Войната свърши, героите от Съпротивата го обесиха насред градския площад или каквото беше останало там от него. Голяма тълпа. Бурни аплодисменти. Из целия град се чуваха.
Дали и до неговите уши не са стигнали? Докато ги е запушвал, скрит в мазето на някой добър човечец? Имах чувството, че точно това е станало.
— Така че по-добре си купувай конските фъшкии от друг — рече. — Да не вземат и теб да те окачат на въжето.
Изчака да чуе отговора ми, но аз нищо не казах, така че той наля отново чашите ни и продължи да зяпа морето.
В ония години селяните все още играеха петанк на селския площад и като се напиеха, ги избиваше на бретонски песни. Решен да мина и аз за нормално човешко същество, пиех от сайдера им и слушах ужасиите, които минаваха за селски клюки: за двойката от пощата, които се заключили в спалнята си на горния етаж и отказвали да излязат от там, понеже синът им се бил самоубил; за окръжния бирник, който бил зарязан от жена си, понеже баща му страдал от деменция и слизал облечен най-официално да закусва в два през нощта; за мандраджията от съседното село, когото вкарали в затвора за това, че спял с дъщерите си. Стараех се през цялото време да кимам на най-подходящите места, а измъчващите ме въпроси не преставаха да се множат и задълбочават.