— И къде е той сега? Не Алек. За Джордж питам — задавам глупав въпрос.
— Ако трябва да съм точен, в настоящия миг Джордж разговаря с някакъв най-случаен посетител от Швейцария. Нещастникът претърпял злополука на територията на имението. Или, по-точно казано, попаднал на капан, заложен вероятно за сърни от безскрупулен бракониер. Доколкото ни осведомиха — ръждясал капан, скрит сред високата трева от не знам кога си. Но пружината му си е била в ред. Драконовите зъби, разправят, насмалко да му прережат крака. Така че е извадил страхотен късмет. — И след като пак не казвам нищо, продължава със същия разговорен тон: — Хобито на въпросния швейцарски индивид било орнитологията, за което има моето уважение, понеже и аз си падам по наблюдаването на птиците. Нямал никакво намерение да влиза в имота, но без да иска, се озовал вътре, за което се извинява. Както бих се извинил и аз. Но между нас казано, мен повече ме шокира фактът, че не са го забелязали и онези двамата, Харпър и Лоу, докато са правели своите огледи. Да не говорим, че като нищо са можели и те да се хванат в същия капан.
— И Джордж защо точно сега се разправя с него? — Сигурно исках да попитам „защо точно в такъв момент“?
— С господина от Швейцария ли? Ами, защото той се явява съществен свидетел, предполагам. Швейцареца имам предвид. Волю-неволю, намирал се е в границите на имота — погрешка, да кажем, аз като негов колега орнитолог допускам, че такива грешки стават — но за негово съжаление, точно в най-неудачния момент. Джордж, естествено, държи да разбере дали господинът не е чул или видял случайно нещо, което може да хвърли светлина върху събитията. Възможно е горката Тюлип да го е заговорила например. Крайно деликатна ситуация, като се замислиш: намираме се в изключително секретен обект, Тюлип формално дори не е кацнала в Обединеното кралство, така че швейцарският господин на практика се е набутал в нещо като шпионско гнездо от оси. Все факти, които в никакъв случай не бива да се пренебрегват.
Чувах го, без всъщност да го слушам.
— Трябва да я видя, Оливър.
А той без ни най-малкия признак на изненада ми отговори:
— Ами стой тук и не мърдай за нищо на света, синко, докато отнеса въпроса до висшестоящите.
И тръгна да пресича през избуялата трева изоставената площадка за крокет, като пак мърмореше нещо в предавателя. След като ми даде знак, го последвах до масивната врата на Навеса. Той почука и се отдръпна назад. След известно време вратата се отвори със скърцане и в рамката й застана самият Аш Медоус — петдесетгодишен бивш ръгбист по червени тиранти върху карирана бархетна риза, захапал неизменната си лула.
— Съжалявам за станалото, приятелю — рече и се отдръпна да мина, така че и аз му изразих съжалението си.
Върху масата за пинг-понг в средата на хамбара лежеше трупът на слаба жена в затворен с цип найлонов чувал. Положили я бяха по гръб, с щръкнали нагоре пръсти на краката.
— Горката. Едва тук беше научила, че я наричат Тюлип — споделяше Аш с онзи негов небрежен тон, който явно е усвоил за разговаряне в присъствието на покойници. — Но веднъж като разбра, че е Тюлип, никому не позволяваше да й вика другояче. Убеден ли си, че точно това желаеш?
Имаше предвид дали се бях подготвил той да отвори ципа. Готов бях.
За пръв път, откакто я познавах, видях лицето й безизразно. Плитката на кестенявите й коси беше вързана със зелена панделка и лежеше до лицето й. Очите затворени. Не я бях виждал досега да спи. Вратът й — огърлица от сини и зелени петна.
— Да затварям ли, Питър, приятелю?
Затвори ципа, без да дочака отговора ми.
Излизам след Мендел на чист въздух. На върха на затревената могила пред мен се извисяват няколко кестена. Отгоре се разкрива приятна гледка: основната сграда, борова гора, околни поля. Но едва съм направил няколко крачки към върха, когато Мендел ме възпира с протегната пред мен ръка.
— Да останем тук, долу, синко, ако не възразяваш. Няма смисъл да се набиваме на очи.
Не намирам нищо изненадващо във факта, че изобщо не ми хрумна да се заинтересувам от мотивите му.
По-нататък следва период — не мога да преценя времетраенето му в минути, — през който просто се размотаваме безцелно. Мендел ми разказва за пчелина си. После ми разправя за някакъв златен лабрадор на име Попи — куче спасител, в който жена му била влюбена. Не знам защо, но ми е останал споменът, че Попи е мъжко куче, а не кучка. И помня как със скрита изненада научих, че Оливър Мендел бил женен.
Полека-лека почвам и аз да се включвам в разговора. На въпросите му вървят ли нещата в Бретан, как се очертава реколтата и колко крави гледам, давам точен и ясен отговор, на какъвто вероятно е разчитал, понеже, щом стигаме до посипаната с чакъл пътека, която води покрай Навеса към Конюшните, той прави няколко крачки встрани и произнася нещо съвсем кратко в уоки-токито. А когато се връща при мен, вече не е разпростиращият се нашироко събеседник, а си е възвърнал полицейската строгост.