— Отиваме с кола до съвсем наблизо, Питър. Джордж ще се присъедини към нас по-късно.
— А Харпър и Лоу как са? — питам го, след като сме се настанили живи и здрави в колата, понеже друга тема не ми идва наум.
— Медоус изпрати Харпър в болница да му закърпят лицето. А Лоу го държи за ръка. След като го освободили от капана, нашият човек, орнитологът, отказал да дойде мирно и тихо, ако мога така да се изразя. Наложило се е да му окажат сериозна помощ, както вероятно си забелязал.
— Ще ти покажа две хартийки, Питър — казва Смайли и ми подава първата.
Часът е два след полунощ. Сами сме в същата онази всекидневна на същата полицейска конспиративна квартира в къща близнак някъде из покрайнините на „Ню Форест“. Съдържателят й, стар приятел на Мендел, разпали въглищата в камината и внесе табла с чай и захаросани курабии, преди да се качи да си легне горе при жена си. До момента нито сме пили от чая, нито сме пипнали курабиите. Първата хартийка е най-обикновена неилюстрована английска пощенска картичка, без марка. По нея личат драскотини, сякаш е била пъхана през тесен процеп, вероятно под нечия врата. В половината, на която би трябвало да е адресът, не пише нищо. От лявата страна е написано на немски само с главни печатни букви, с тъмносиньо мастило:
ПИШЕ ТИ ТВОЙ ДОБЪР ПРИЯТЕЛ ОТ ШВЕЙЦАРИЯ, КОЙТО МОЖЕ ДА ТЕ ЗАВЕДЕ ПРИ ТВОЯ ГУСТАВ. ЩЕ ТЕ ЧАКАМ В 01,00 НА МОСТЧЕТО. ВСИЧКО ЩЕ СЕ УРЕДИ. НИЕ СМЕ ХОРА ХРИСТИЯНИ. [Без подпис.]
— Но защо е чакал тя да стигне чак до Англия? — успявам да попитам Джордж след дълга пауза. — Защо не я е убил още в Германия?
— Явно, за да запазят своя източник. — Тонът на Смайли си е жив упрек за моята несхватливост. — Къде е тя, са му подсказали от московския Център, където, естествено, много държат да са дискретни. И да не е автомобилна катастрофа или друг очевидно нагласен инцидент. Предпочели са самоубийството, с което да внесат максимален смут в противниковия лагер. На мен поне това ми се струва напълно логично. Да не би ти другояче да го възприемаш, Питър?
Гневът се долавя по желязното владеене на обикновено благия му глас, по стегнатостта на обикновено променливото му изражение. Гняв в смисъл на самопрезрение. Гняв по отношение на чудовищното действие, което е бил принуден да извърши, противно на всеки свой свестен инстинкт.
— Оставили са ни да я прикоткаме, както предпочете да се изрази Мунт — продължава Смайли, без да дочака да му отговоря, или по-точно казано, не очаквайки да му отговарям. — Ние я прикоткваме в Прага, ние я прикоткваме в Англия, ние я прикоткваме в Лагер 4. След което ние я удушаваме и я окачваме на въжето. Нито веднъж „аз“. Вечно „ние“ — колективът. Казах му, че за мен той е един завършен негодник. И ми се ще да вярвам, че думите ми го жегнаха. — После уж изведнъж се сеща: — А! Другата хартийка е всъщност за теб… — и ми подава сгънат на две лист за писма, върху който с едри букви, този път с мек молив, е написано „Адриан“. Почеркът е стегнат и старателен. Без излишни заврънкулки. Немска отличничка пише на свое другарче в Англия.
Скъпи мой Адриан, мой Жан-Франсоа.
Вие сте единствените мъже, които обичам. Моля се и Бог да ви обича.
Тюлип
— Попитах те за спомен ли искаш да си го запазиш, или ще го изгориш? — повтаря в замаяното ми ухо Смайли със същия онзи тон на смразяващ гняв. — Предлагам да направиш второто. Мили Макрейг го намерила случайно. Подпряно било в огледалото на тоалетката на Тюлип.
След което ме наблюдава без видими чувства как коленича пред камината и полагам, сякаш го принасям в жертва, все още сгънатото писмо от Дорис върху горящите въглени. А в същия миг, сред всичките бурни чувства, които ме раздират, ме спохожда и мисълта, че неосъществената любов свързва двама ни с Джордж Смайли повече, отколкото бихме желали. Аз съм слаб танцьор. А Джордж, според неблаговерната му съпруга, тотално отказва да танцува. До този момент обаче не съм обелил и една дума.
— Договореността, до която преди малко стигнах с хер Мунт — продължава непреклонно Джордж, — съдържа и няколко полезни условия. Включително и магнетофонния запис на разговора ни например. И двамата сме съгласни, че господарите му в Москва и Берлин никак няма да са очаровани, ако го чуят. Споразумяхме се също така, че дейността му в наша полза, умело ръководена и от двете страни, ще му гарантира напредък в бляскавата му кариера в Щази. Ще се завърне при другарите си като доказал се героичен завоевател. Началниците на дирекцията му ще са доволни от него. И московският Център ще е доволен. Овакантената от Емануел Рап длъжност плаче за него. Направо да си пуска молбата. Обеща ми, че точно това ще направи. И след като акциите му се вдигнат и в Берлин, и в Москва, а успоредно с това нарасне и достъпът, който му се полага, току-виж някой ден успее да ни съобщи кой точно е предал и Тюлип, и някои други преждевременно загинали наши агенти. И ти, и аз има какво да очакваме в бъдещето, нали така?