Разговор на маловажни теми, направляван от Бъни. И двете му дъщери обожавали Бретан. Лора е посещавала Нормандия, но не и Бретан. Не споменава с кого.
— Но щом си родом от Бретан, Питър — възкликва ни в клин, ни в ръкав Бъни, — не би ли трябвало да те наричаме Пиер!
— Добре съм си и като Питър — отвръщам.
— Та да си дойдем на думата, Питър: най-просто казано, изправени сме пред юридическа каша, която трябва да си изясним — подхваща Бъни, този път с по-бавен и по-силен тон, понеже е успял да мерне новите слухови апаратчета, които надничат иззад побелелите ми къдрици. — Ситуацията все още не е критична, но е напрегната и, боя се, доста взривоопасна. Поради което разчитаме много на помощ от твоя страна.
При което аз отговарям, че с най-голямо удоволствие ще се опитам да помогна, Бъни, и много се радвам, че все още мога да съм ви полезен след всичките тези години.
— Не е нужно да пояснявам, че съм тук, за да защитя Службата. Това е служебното ми задължение — продължава Бъни, все едно че изобщо не съм си отварял устата. — А ти си тук в качеството ти на частно лице. Е, на бивш служител по-точно, отдавна излязъл в заслужена пенсия, надявам се. Но не мога в никакъв случай да ти гарантирам, че твоите интереси и нашите интереси ще съвпадат във всеки момент. — Очи, превърнали се в процепи. Мъртвешка усмивка. — Така че само едно искам да отбележа, Питър: колкото и да те уважаваме за огромните ти заслуги към Офиса в миналото, днешният Офис е това тук. И ти си си ти, а пък аз съм безмилостен юрист. Как е Катрин?
— Благодаря, добре е. Защо питаш?
Понеже аз не съм я включил в списъка. Иска да ме стресне. Да ми съобщи, че истинската схватка тепърва предстои. И колко големи са очите на Службата.
— Чудехме се дали не следва и нея да впишем в доста дългия поменик на бившите ти съдружнички в живота — пояснява Бъни. — Не за друго, а защото така е по правилника на Службата, нали ме разбираш.
— Катрин ми е наемателка. Дъщеря и внучка на предишни наематели. Да живея в една и съща сграда с нея си е лично мой избор, а доколкото на вас ви влиза в работата, нито веднъж не съм преспивал с нея, нито имам подобни намерения. Това достатъчно ли ви е?
— Напълно. Благодаря.
Първата ми лъжа, при това много убедително изказана. А сега — рязко париране на атаката:
— Правилно ли долавям, че май ще трябва и аз да се подсигуря с юридическа защита? — подсказвам.
— Засега не е нужно, а и надали можеш да си го позволиш предвид днешните адвокатски хонорари. При нас се водиш първо женен, а след това разведен. И двете ли са верни?
— Напълно.
— И то в рамките на една година. Впечатляващо.
— Благодаря.
Шегуваме ли се? Или предизвикваме? По-скоро второто, подозирам.
— Младежко неблагоразумие? — подсказва Бъни с все същия учтив тон на разпитващ.
— Недоразумение — поправям го. — Други въпроси?
Бъни обаче не отстъпва лесно и много държи да отчета този факт.
— Ще ми се да знам от кого е… детето? Чие е? От кой баща? — с неизменния полиран глас.
Преструвам се на замислен.
— Знаеш ли, че не ми е минавало и през ум да я питам — отвръщам. И докато той още размишлява върху чутото: — Понеже така и така стана дума кой какво на кого, да те питам и аз Лора какво търси тук? — вмятам.
— Лора е история — отговаря високопарно Бъни.
Историята е безизразна жена с къса коса, кафяви очи и без грим. И никой вече не се смее, освен аз.
— Та какво пише там, в обвинителния акт, Бъни? — подпитвам закачливо, понеже явно предстои да влезем в близък бой. — „Запалил корабостроителницата на Нейно Величество“?
— Е, ти почна да прекаляваш по малко, Питър! Чак пък „обвинителен акт“! — възразява Бъни с не по-малка закачливост. — Просто се налага да изясним някои неща. Позволи ми по този повод да ти задам само един въпрос преди останалите. Може ли? — И стиска очи. — Операция „Уиндфол“. Как я организирахте, кой я ръководеше, в какво се провалихте и каква беше твоята лична роля в нея?
Наистина ли на душата ти олеква, когато се оправдаят най-лошите ти надежди? Не и в моя случай.
— „Уиндфол“ ли каза, Бъни?