Едва след секунда осъзнах какво има предвид.
— Ти не разбираш ли, че Тюлип на такъв вид разпити изобщо не беше подлагана, за бога! Нея по-скоро я интервюираха — хуманно и възпитано — професионалисти, които изпитваха към нея симпатии, бяха й благодарни за стореното и не се стряскаха от истериите на поредния изменник!
— Добре, да видим обаче с какъв присмех ще посрещнеш следната вест — подготвя ме Бъни. — Защото получихме и ново официално уведомително писмо, с още един потенциален ищец, в случай че работата стигне до съд. Лицето се казва Густав Квинц, синът на Дорис, и вероятно, макар и недоказано, е бил подкокоросан от Кристоф Лиймас да се присъедини към групата, която се е захванала да съди Службата до дупка. А ние, въпросната Служба, най-вече в твое лице, сме прелъстили милата му майчица, изнудили сме я да шпионира в наша полза, измъкнали сме я от родината й пряко нейната воля и сме я изтезавали оттук до ада и обратно, с което сме я подтикнали да се обеси на най-близкото дърво. Така ли е? Или не е така?
Мислех, че е свършил, но се оказа, че греша.
— И тъй като не можем да потушим всички тези придобили солидност през годините инсинуации със създадените оттогава в хода на подобни съдебни дела драконовски прецеденти, налице е сериозната вероятност общопартийна група и всички евентуални бъдещи съдебни дирения да бъдат насочени към ровене в събития, които са свързани тясно и със сегашната ни дейност. Ти май нещо се развесели.
Да съм се развеселил ли? Нищо чудно. „Браво, бе, Густав, мислех си. Значи, все пак реши да търсиш дължимото ти обезщетение, нищо че си сбъркал адреса.“
Прекосих Франция и Германия с главоломна скорост през пороен дъжд. Стоя пред гроба на Алек. Същият дъжд премива и малкото източноберлинско гробище. Не съм свалил кожения си мотористки гащеризон, но поне каската си снех от уважение към Алек, та сега дъждът се стича по оголеното ми лице, докато си разменяме безмълвно обичайните любезности. Възрастният пазител на утварите, или каквото му викат там, ме въвежда в къщурката си и ми показва книгата за съболезнования, където сред опечалените фигурира и името на Кристоф.
Вероятно това се оказа и point d’appui[31], основният подтик: първо по отношение на Кристоф, а след него — и на рижия Густав с радушната си усмивка, който беше пял патриотичните си песни първо на мен, а после и на Алек: същото онова момче, което от деня на майчината му смърт бях тайно, поне в представите си, взел под моя опека, представяйки си го първо в някое гадно източногерманско сиропиталище за децата на опозорените, а накрая — изхвърлен на произвола на съдбата в този безразличен свят.
Освен дето тайно, нарушавайки от време на време най-нагло твърдите правила в Цирка, го бях проследил и из архивите, самозалъгвайки се с клетви пред собствената ми съвест — тоест фантазирайки си, както казват хората, — че някой ден, ако е речено светът да се промени поне мъничко, ще го издиря и в името на любовта ми към Тюлип ще му помогна по някакъв засега неясен, но подсказан ми от обстоятелствата начин.
Под продължаващия да плющи дъжд яхнах отново мотоциклета и се отправих не на запад към Франция, а на юг, по посока на Ваймар. Последният възможен адрес на Густав, с който разполагах, беше от времето, когато е бил десетгодишен: селце, намиращо се на запад от града, къща, водеща се на името на баща му Лотар. След двучасова езда се озовах на входа на унила панелка в съветски стил, построена само на десет метра от селската църква в израз на социалистическа непримиримост. Тук-там между панелите бяха зейнали отвори. Част от прозорците бяха облепени отвътре с вестници. Рушащото се преддверие беше изпонашарено с графити на пречупени кръстове. Апартаментът на Квинц беше 8-д. Никой не се отзова на звънеца. По някое време появилата се от друга врата старица ме огледа подозрително от глава до пети.
— Квинц ли? — повтори с отвращение. — Оня, Лотар ли? Отдавна не е между живите.
— А Густав? — попитах. — Синът му?
— Кой, келнерът ли? — уточни тя презрително.
Хотел „Слонът“ гледаше към историческия главен площад на Ваймар. Сградата в никакъв случай не можеше да се нарече нова. Нещо повече, била е любимият хотел на Хитлер, според думите на старицата. Но се бяха постарали при реновирането и сега фасадата му сияеше като маяк на западния просперитет, наврян най-нагло в лицата на по-бедните му съседи. Младата рецепционистка в нов черен костюм първоначално разбра въпроса ми погрешно: въпросният хер Квинц не фигурирал между гостите. Но след това се изчерви — „А, вие за Густав ли питате“ — и ме осведоми, че на персонала не се разрешавало да приема посетители, затова трябвало да изчакам да свърши смяната на хер Квинц.