— „Уиндфол“. — Повторено с по-силен глас, да не би да е минало покрай слуховите ми апаратчета.
Недей да бързаш. Помни, че вече си на години. Не можеш да разчиташ на паметта си като преди. Дай си повече време.
— И какво точно е представлявала „Уиндфол“, Бъни? Напомни ми. За кой период от време става дума?
— Началото на шейсетте, най-общо казано. Поне за днес.
— Операция, казваш?
— Тайна операция. С наименование „Уиндфол“.
— И насочена срещу кого?
Лора се обажда откъм невидимата с периферното ми зрение зона:
— Съветите и техен сателит. Насочена срещу източногерманското разузнаване. Известно и с названието Щази — изревава мощно, за да е сигурна, че ще я чуя.
Щази? Щази? Само секунда и ще се сетя. А, да — Щази!
— И с каква цел, Лора? — питам, след като съм си изяснил за какво говорим.
— Дезинформация, подвеждане на врага, опазване на важен източник. Внедряване в московския Център с цел разкриването на предполагаем предател или предатели в редиците на Цирка. — И като превключва на буквално умолителен тон: — Лошото е, че досиетата, с които разполагаме по въпроса, са пълна нула. Само куп препратки към досиета, които са се изпарили. Тоест изчезнали, вероятно откраднати.
— „Уиндфол“, „Уиндфол“ — повтарям, клатя глава и се усмихвам по старчески, като човек, който не е чак на толкова много години, колкото му приписват. — Съжалявам, Лора, но нищо не ми говори.
— Не ти ли звънва поне някое съвсем слабо звънче? — пита Бъни.
— Нито едно, за жалост. Абсолютна тишина — казвам, мъчейки се да прогоня изплувалия в паметта ми мой младежки образ в униформата на доставчик на пици, изгърбил се над рамката на учебния ми мотоциклет, устремен заедно със специалната посреднощна поръчка от управлението на Цирка до „неопределен лондонски адрес“.
— А и в случай че съм пропуснал да спомена, или ти не си ме чул — продължава Бъни с възможно най-безизразен глас, — у нас е заседнало впечатлението, че в операция „Уиндфол“ е участвал и твоят приятел и колега Алек Лиймас, който, може би сега изведнъж ще си спомниш, е бил застрелян в подножието на Берлинската стена, докато е бързал да се притече на помощ на приятелката си Елизабет Голд, която вече била застреляна в подножието на Берлинската стена. Или и това си забравил вече?
— Как, по дяволите, се забравя подобно нещо — озъбвам се. След което си позволявам да добавя под формата на обяснение: — Но ти ме питаше за някаква „Уиндфол“, а не за Алек. Затова ти и отвърнах, че нямам спомен. Защото такава операция не помня. За пръв път я чувам. Съжалявам.
При всеки разпит отрицанието е онова, което накланя везната. Няма значение какви любезности са били разменени до този момент. Мине ли се през точката на отрицание, нещата се променят из основи. На нивото на тайния полицейски агент отрицанието най-вероятно предизвиква мигновена ответна реакция, най-вече заради това, че средностатистическият таен полицейски агент е по-глупав от субекта насреща му. Затова пък печеният следовател отчита, че вратата е затръшната в лицето му, но не си поставя за цел веднага да я разбие с шут. Предпочита вместо това да се окопити и да атакува целта от друг ъгъл. И ако съдя по доволната усмивка на Зайчето Бъни, той точно това се кани да направи.
— Та така, Питър — обявява с гласа, предназначен за глухите, въпреки уверенията ми. — Абстрахирайки се за миг от въпроса за операция „Уиндфол“, ще възразиш ли особено, ако двамата с Лора те поразпитаме във връзка с общия принципен въпрос?
— А той е?
— За личната отговорност. Извечният проблем за това, докъде се простира подчинението на началническите заповеди и откъде започва отговорността за личните действия на служителя. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Едва-едва.
— Действаш на терен. От Централата са ти дали зелен сигнал, но не всичко върви по план. Пролива се невинна кръв. Според някой, ти или твой близък колега сте превишили правата си, нарушавайки получените заповеди. Поставял ли си се някога в подобна ситуация?
— Не съм.
Или е забравил, че не чувам, или е решил, че чувам.
— Ти лично не можеш ли да си представиш, поне на абстрактно ниво, как би възникнала такава ситуация? Особено като имаш предвид колко пъти през дългогодишната си оперативна кариера си се озовавал притиснат в ъгъла?
— Не. Не мога. Съжалявам.
— Нито един момент ли не си изживявал, в който да ти се е струвало, че си надвишил заповедите на Централата и си поставил началото на нещо, което не си в състояние да спреш? Когато си поставил личните си чувства, потребности — апетити дори — над своя, така да се каже, дълг? С потресаващи последствия, каквито не си си поставял за цел, нито си предполагал?