Когато изплиташ легенда, отрязваш всички висящи конци, преди да е започнала да се разплита.
От трите редовно тичащи жени Лиз (познаваме се само по малки имена) е най-високата, но не и най-бързата. Нещо повече — изобщо не става за бегач. Но бяга за каляване на волята, за самодисциплиниране или отърсване от оковите. Държи се въздържано и очевидно не си дава сметка, че е посвоему хубава, макар да си пада малко мъжкарана. Краката й са дълги, тъмните й коси — късо подстригани, има високо чело и големи, кафяви и уязвими очи. Вчера за пръв път си разменихме усмивки.
— Май тежък ден те чака? — питам.
— Стачкуваме — обяснява задъхано. — Трябва да сме пред портала в осем.
— Кой портал?
— Там, където работя. Ръководството се кани да уволни цеховия ни профсъюзен отговорник. Кой знае колко седмици ще трае.
А след това „чао“, „чао“, „до следващия път“.
А „следващия път“ е утре, събота, така че стачни постове не се предвиждат; хората трябва да си напазаруват. Пием заедно кафе в бюфета, тя ме пита с какво се занимавам. Обяснявам й, че съм търговски пътник към френска фармацевтична фирма и че продавам материали на местните болници и джипита. Сигурно е адски интересно, казва. Не особено, отвръщам, тъй като мечтата ми поначало е да следвам медицина, но баща ми не дава, понеже фирмата, която представлявам, е наша семейна собственост и той държи да я опозная из основи, та след време да го заместя. Показвам й визитка с името на фирмата — кръстена на измисления ми баща. Тя я изучава едновременно намръщена и усмихната, но намръщването в крайна сметка надделява.
— И ти смяташ, че това е в реда на нещата? От социална гледна точка, имам предвид. Синът да наследи бащината фирма само понеже му е син?
Не, викам, хич не е редно и точно това ме мъчи. И на годеницата ми не й се нрави, допълвам, и тъкмо по тази причина искам и аз да съм лекар като нея, тъй като, освен че я обичам, й се възхищавам, понеже тя е изключителна личност.
Приписвам си годеница не за друго, а защото, независимо че намирам Лиз за обезпокоително привлекателна, съм се зарекъл да не допусна, докато съм жив, повторение на историята с Тюлип. И благодарение именно на митичната ми годеница Лиз може да си позволи да върви редом с мен покрай канала и да споделяме най-откровено стремежите си, след като знае, че съм влюбен до козирката и се възхищавам от французойка лекарка.
Приключили с обсъждането на надеждите и мечтите ни, подхващаме приказка за родители и за това, как се чувства човек, когато е наполовина чужденец. По някое време тя ме пита дали не съм случайно евреин, а аз казвам, че не съм.
Седнали на гарафа червено вино в гръцкия ресторант, тя се интересува дали не съм комунист, а аз, вместо пак да кажа „не“, изпадам в лекомислие и обявявам, че се колебая дали да съм болшевик, или меншевик и я моля да ми даде акъл.
После обаче разговорът ни става сериозен, поне от нейна страна, и постепенно стигаме до темата за Берлинската стена, която така доминира съзнанието ми, че не съм очаквал същото да се отнася и за нея.
— Татко казва, че са я построили, за да не позволят завръщането на фашистите — заявява тя.
Първоначалният ми отговор, „Допускам, че и такава гледна точка е възможна“, я дразни и тя настоява да чуе:
— Добре, ти каква мислиш, че е ролята й?
— Никак не съм убеден, че целта й е да не допуска някой да влезе отвън. По-скоро предназначението й е да не позволява на никой да излезе.
Не намирам обаче подходящ отговор на думите, с които след известен размисъл тя оборва казаното от мен:
— Да, обаче татко не мисли така. А фашистите са избили целия му род. Това достатъчно доказва правотата му.
— Дневникът на бедната Лиз буквално блика от възторг по теб, Питър — разправя Табита иззад съжалителната си чаровна усмивка. — Бил си истински галантен френски джентълмен. Перфектният ти английски я карал редовно да забравя, че си французин. Ех, защо на този свят нямало повече такива мъже. В партиен смисъл си бил безнадеждна кауза, но затова пък си бил хуманист, оценявал си истинския смисъл на любовта и с известни усилия можело някой ден да бъдеш докаран до просветление. Дори не е нужно да споменава изрично с какво удоволствие би сложила арсеник в кафето на годеницата ти. Че и снимка ти е направила, в случай че си забравил. Ето тази. Специално за тази цел е взела от баща си фотоапарата му „Полароид“.