— Тоест поправяй ме, ако бъркам в нещо, но в същото време даваните на Алек инструкции от страна на Контрола е трябвало в най-общи линии да гласят: „Пределно ясно е на всички, че мразиш американците, Алек, така че хич не се ограничавай, ами продължавай да ги ненавиждаш с пълна сила. Знаем също така, че пиеш като смок, затова смело удвоявай дозата. Известно ни, освен всичко друго, че като се налюскаш, те избива на бой, така че си дай пълна свобода, но и не забравяй, че крайната ти цел всъщност е да нахлуеш с максимална скорост в пъкъла“. Права ли съм в най-общи линии според теб?
— Задачата на Алек е била да си търси белята независимо от стечението на обстоятелствата. На мен поне само толкова ми беше казано.
— От кого? От Контрола ли?
Това пък как да го разбирам? На чия страна е всъщност тази жена? Тъкмо се приближи на един пръст разстояние от истината, и в следващия момент се отдръпна рязко, сякаш я е страх да не се изгори.
— От Смайли само толкова ми беше казано.
С Алек сме седнали на по бира през обедната почивка в пъб, до който се стига за няколко минути пеш от Цирка. Контрола му е дал последна възможност да се държи като човек и го е преместил в касата на партера с инструкции да задига всякакви дребни суми, но точно това Алек не ми го споменава — не за друго, а защото според мен и самият той не е наясно какво точно знам аз. Заседнали сме от един, вече минава два и половина, а на работещите на партера им се полага само час за обедна почивка и нито секунда повече.
След две халби Алек минава на скоч, а обядът му се свежда до кесийка поръсен с „Табаско“ чипс. През цялото време ругае на висок глас колко лайнари са се появили напоследък в Цирка, къде били изчезнали всички свестни копелета от военните години и как на най-горния етаж не се интересували от нищо друго, освен как най-нежно да целуват гъза на американците.
Аз, от своя страна, си мълча и не говоря кой знае колко, тъй като не мога да усетя докрай кога слушам истинския Алек и до каква степен се вживява той в ролята си, в което не съм напълно убеден и което трябва точно така и да бъде. На излизане, на тротоара пред оживеното улично движение, той ме стисва над лакътя и аз очаквам да ми изтресе някой юмрук. Вместо това той ме сграбчва в обятията си в стила на типичния ирландски пияница, на какъвто се прави, със стичащи се по бузите му сълзи.
— Обичам те. Разбираш ли ме, Пиеро?
— И аз те обичам, Алек — отвръщам по задължение.
И миг преди да ме отблъсне от себе си:
— Светни ме. Само за сведение. Какъв е тоя „Уиндфол“, мамицата му?
— Най-обикновен източник на „Тайни“. Защо?
— Защото знаеш ли какво ме попита съвсем наскоро онова педерастче Хейдън, след като се беше наджвакал? Как така „Тайни“ разполагали с такъв страхотен нов агент, а пък на Междуведомствената никой нищо не казвал? И знаеш ли какво му рекох аз? Ако аз бях началник на „Тайни“, викам му, и някой от Междуведомствената дойдеше да ме пита кой е новият ви агент, директно щях да го изритам в ташаците.
— И какво ти отговори Бил?
— Да съм ходел да се чукам. И знаеш ли какво още му рекох?
— Чакам да чуя.
— „Да не си посмял да пипаш с мръсните си педерастки ръчици жената на Джордж.“
И пак сме в Оборите по късна доба. Както винаги. Оборите е сграда, която живее само нощем, на непредсказуеми пориви. Така, както си чакаме и умираме от скука, откъм входната врата се дочува суматоха, вик „Стока!“ и в следващия миг в стаята нахлува Джим Придо с най-новите бижута от „Уиндфол“. Доставили са ги по въздуха; или лично Джим ги е задигнал от тайник на чужда територия; или са му предадени от „Уиндфол“ по време на едноминутен треф в тиха пражка уличка. И изведнъж аз хуквам с грами в ръце нагоре-надолу по стълбите, привеждам се над бюрото и започвам да звъня по зеления телефон на клиентите ни по линия на „Уиндфол“, разнася се стакатото от механичните пишещи машини на сестрите „Уиндфол“, а през дюшемето от горния етаж се чуват оригванията на шифровата машина на Бен. През следващите дванайсет часа се предполага да направим разбивка на доставения от Мунт суров материал, да го припишем на най-различни фиктивни източници — туй-онуй от радиоразузнаването, някой и друг израз, засечен по телефона или от микрофон — и изключително рядко, но неминуемо, за да поддържаме жива легендарната смес, по нещичко и от високопоставен достоверен източник; всичко това обаче събрано под магическото название „Уиндфол“ и предназначено единствено за нашите индоктринирани получатели. Тази нощ около нас цари затишието след отминалата буря, в очакване на появата на следващата. И по изключение Джордж е останал съвсем сам в средната стая.