Алек ли имах предвид? Или по-скоро себе си?
— В такъв случай разчитам на помощта ти да разплета тази заплетена малка главоблъсканица. Ти, П. Гуилъм, си имал допуск до „Уиндфол“. Нали? Част от крайно ограничен кръг хора. Мога ли да продължа? Мога. Алек категорично не е имал допуск. Знаел е само, че съществува източногермански суперизточник — или група от източници — с родово название „Уиндфол“. И е знаел, че той, тя или те се ръководят от „Тайни операции“. Но е нямал и грам понятие за съществуването на това тук място, където се намираме двамата с теб в момента, нито какво се е крояло в него. Вярно ли е?
— Предполагам.
— В същото време е било налице абсолютно задължителното условие той да няма достъп до „Уиндфол“, както ти припяваш от самото начало.
— Е, и? — с моя умрял от преумора тон.
— „Е, и“ това: след като ти си имал допуск до „Уиндфол“, а Алек Лиймас е нямал допуск до „Уиндфол“, кое точно е онова нещо, което е било известно само на теб, но не е трябвало да стига до Алек? Или се позоваваме на правото ни да мълчим? Не бих ти го препоръчала. Особено като знам как онези от Общопартийната се канят да те разкъсат. Или когато те изправят пред група питомни съдебни заседатели.
Ето какво му е било на Алек, мисля си: и той е трябвало да защитава някакъв безнадежден случай, който буквално се е разпадал в ръцете му, с тази разлика, че ако днес някой умре, то ще е от старост. Вкопчил съм се така, сякаш животът ми зависи от нея, в огромната незащитима лъжа, която бях обещал да не издам, докато съм жив, и виждам как тежестта на тялото ми я тегли към дъното. Табита обаче не проявява и капка милост.
— Да разгледаме сега нашите чувства. Да се позанимаем с тях, след като — открай време съм се убедила — те обясняват нещата много по-ясно от фактите. Ти какво почувства, лично ти, когато чу как горката Лиз изведнъж рипнала и направила на пух и прах целия вложен от Алек кански труд? А междувременно направила на пух и прах и горкия Фидлер?
— Не съм го чул.
— Моля?
— Не си представяй, че някой е грабнал телефона и ми е казал „Чу ли най-новото за процеса?“. Първото, което стигна до нас, беше краткото съобщение на източногерманската телеграфна агенция. Изобличен предател. Сиреч, Фидлер бил заминал на кино. Висш служител в силите за сигурност напълно оневинен. Тоест Мунт е цъфнал и вързал. После дойде вестта за драматичното бягство на задържаните и обявяването им за общонационално издирване. И едва тогава научихме…
— За разстрела им пред Стената, предполагам?
— Джордж беше там. Джордж го е видял. Не аз.
— И ти какво почувства, пак питам? Седейки тук, точно в тази стая, или крачейки нервно насам-натам из нея, или каквото друго помниш, че правеше, докато възприемаше процеждащите се на тънка струйка вести? Последна новина сега, последна новина после? Малко по малко?
— Как очакваш да съм реагирал, дявол да го вземе? Шампанско ли трябва да съм поръчал? — Правя пауза, насилвайки се да се овладея. — Господи, Исусе, помислих си. Горкото момиче. В каква каша се е озовало. От семейство на бежанци. Влюбена до уши в Алек. Никому злото не мислила. Как можа да се забърка в цялата тази гадост?
— „Да се забърка“ ли рече? Да не искаш да кажеш, че тя е възнамерявала да се яви пред съда? Че е възнамерявала да спаси нациста и да изпрати на смърт евреина? Това според мен не би било в стила на Лиз. Кой, мислиш, може да я е подтикнал към подобно нещо?
— Никой не я е подтиквал!
— Тя, горката, изобщо е нямала понятие как така се е озовала в съда. Поканили я да присъства на другарски сбор в слънчевата ГДР, а изведнъж се озовала свидетел срещу своя възлюбен в показен процес. Ти какво почувства, когато научи това? Ти лично. И след това, като чу, че са ги разстреляли в подножието на Стената. Уж при опит за бягство. Мъка, предполагам. Ужасна, най-вероятно?
— Разбира се, че беше ужасна.
— За всички ви ли?
— За всички.
— Дори и за Контрола?
— Боя се, че не съм специалист по чувствата на Контрола.
Тъжната й усмивка. Възвърна се.
— А чичо ти Джордж?
— Какво чичо ми Джордж?
— Той как понесе цялата история?
— Не знам.
— Защо не знаеш? — рязко.
— Той изчезна. Усамоти се някъде из Корнуол.
— Защо?
— Да прави дълги разходки, предполагам. Той винаги там ходи.