Но макар Мур да не хранеше мечти за едно такова величаво възраждане не бе по силите му да вложи солидни средства за неговото постигане и той бе принуден да се задоволява с далеч по-дребни неща. Когато дойде в Йоркшир, той, чиито предшественици са притежавали складове в това пристанище и фабрики в онзи град, имали са къщи в Лондон и имения в провинцията, счете, че единствената открита за него възможност бе да наеме тъкачница в едно отдалечено кътче на една отдалечена околия, да се засели в къщурката близо до тъкачницата и да добави към владенията си — като пасище на коня си и място, където да разполага рамките за опъване на платното — няколко акра стръмна и неравна земя, опасваща клисурата, през която шумеше водата на потока, използуван от тъкачницата. Всичко това бе наел срещу доста висок наем (времената бяха трудни и всичко бе скъпо) от попечителите на имението Фийлдхед, по него време притежание на малолетна собственица.
От началото на тази история бяха изминали вече две години, откакто Робърт Мур се бе заселил на това място. През тези две години той бе успял да докаже, че е обзет от желание за действие. Занемарената къщурка се превърна в спретнато и подредено с вкус жилище. Част от необработения парцел стана градина, за която той се грижеше с особено, по-точно фламандско усърдие и старание. Що се отнася до тъкачницата, която се помещаваше в една стара постройка и бе оборудвана със стари машини, чиито добри години отдавна бяха отминали, то още от самото начало Мур изрази неодобрението си от подреждането и начина на работа. Целта му бе да извърши радикални промени, които доведе дотам, докъдето позволи ограниченият му капитал. Недостатъчният капитал — пречка за неговия напредък — връзваше ръцете и измъчваше душата му. Мур непрестанно искаше да върви напред. Тази дума «напред» бе и неговият девиз, но бедността сковаваше действията му. Понякога, когато юздите бяха силно опънати (образно казано), на устата му се появяваше пяна.
При подобно състояние на неговите чувства не можеше да се очаква, че ще помисли за това дали напредъкът му е в ущърб на други. Не бе роден тук, а и заселил се отскоро по тия места, не отдаваше голямо значение на случаите, когато новите изобретения изместваха старите работници. Никога не си задаваше въпроса къде намираха препитание онези, на които вече не плащаше надници. По това свое безразличие той приличаше на хиляди като него, към които гладуващото беднячество на Йоркшир явно предявяваше по-голяма взискателност.
Годините, за които пиша, представляват един доста мрачен период от британската история, като това важи най-вече за историята на северните провинции. По него време войната бе в разгара си и в нея бе въвлечена цяла Европа. Англия, ако не изтощена, бе вече уморена от дългата борба — половината от населението й бе накрая на силите си и желаеше мир на всяка цена. Честта ма нацията се бе превърнала в празна дума без никакво покритие в очите на мнозина, защото погледите им бяха помрачени от глад, а за парче месо те биха продали и най-скъпото си.