Извънредните разпоредби, предизвикани от декретите на Наполеон от Милано и Берлин[23], чиято цел бе да попречат на неутралните сили да търгуват с Франция, засегнаха интересите на Америка и по този начин лишиха йоркширската вълненотекстилна търговия от главния и пазар и я доведоха до ръба на пропастта. По-дребните чуждестранни пазари бяха заситени и не искаха повече стока. Бразилия, Португалия и Сицилия бяха претъпкани с платове за две години напред. По време на тази криза производителите на текстил от севера внедриха нови машини, които неколкократно намалиха нуждата от работна ръка, изхвърляйки по този начин на улицата хиляди, като ги лишиха от всякакъв законен начин за осигуряване на препитание. Последва лоша реколта. Бедствието достигна своя връх. Изчерпаното търпение подаде с охота ръка на размирния дух — започнаха да се долавят гърчовете на някакво морално земетресение, което се надигаше под хълмовете на северните графства. Но както често става в подобни случаи, никой не обръщаше сериозно внимание на това. Когато избухваше бунт за храна в някой промишлен център, когато някоя даракчийница биваше опожарена или пък нападнеха дома на някой индустриалец и улиците се изпълваха със запокитени мебели, а хората се спасяваха с бяг, тогава се вземаха или не се вземаха мерки от местните власти. Залавяха някакъв организатор или по-често му предоставяха възможност да не бъде заловен, отделяха на случилото се няколко реда във вестниците и нещата спираха дотук. Що се отнася до страдалците, чийто единствен капитал бе трудът и които бяха лишени от правото да го упражняват, които не можеха да получат работа, следователно не можеха да получат надници, а това означаваше, че не можеха да получат и хляб — те биваха оставяни да страдат. Навярно бе невъзможно да се избегне това — не можеше да се спре напредъкът на изобретателската мисъл, да се навреди на науката, като се пречи на подобренията. Войната не можеше да бъде спряна, не можеше да се намери и някакво ефикасно облекчение. Помощ не идеше отникъде, затова безработните носеха кръста си — ядяха горчивия хляб и пиеха водата на своята мъка.
Нещастието ражда омраза. Тези страдащи люде мразеха машините, защото мислеха, че те им отнемат хляба. Мразеха сградите, където се помещаваха тези машини. Мразеха собствениците на тези сгради. В енорията на Брайърфийлд, към която сме насочили вниманието си в момента, тъкачницата в клисурата бе обект на най-голяма ненавист; Жерар Мур, в облика си на половин чужденец и страстен радетел на прогреса, бе най-ненавижданата личност. Навярно да бъде мразен допадаше на темперамента на Мур, особено когато той смяташе, че това, за което е мразен, е нещо правилно и целесъобразно. И така, обзет от войнствен дух, тази нощ той седеше в кантората си и очакваше фургоните със становете. Пристигането на Малоун, както и неговата компания съвсем не му се нравеха — би предпочел да бъде сам, защото обичаше да потъва в тиха, мрачна и тревожна самота. Стигаше му компанията на мускета, а пълноводният поток в дола би му припявал непрестанно с глас, тъй благозвучен за неговото ухо.
В продължение на десет минути фабрикантът наблюдаваше с най-странно изражение на лицето си как ирландският курат спокойно се наслаждава на пунша, когато изведнъж нещо се промени във втренчения поглед на сивите му очи, сякаш някаква друга гледка се изпречи между него и Малоун. Мур вдигна ръка.
— Шшт! — каза той на френски, когато чашата на Малоун издрънча.
Заслуша се за момент, сетне се надигна, сложи си шапката и излезе навън.
Нощта беше тиха, тъмна и неподвижна, а водата на потока се блъскаше в камъните с пълна сила. В тишината шумът и приличаше на истински потоп. Слухът на Мур обаче долови някакъв друг шум — много далечен, но все пак отчетлив — неравен и откъслечен шум; накратко казано, шум от тежки колела, скърцащи по каменист път. Той се върна в кантората и запали един фенер, с който прекоси двора на тъкачницата и отиде да отвори портата. Големите фургони се приближаваха — чуваше се как тежките копита на товарните коне шляпаха в калта. Мур извика:
— Хей, Джо Скот! Всичко наред ли е?
Вероятно Джо Скот все още се намираше на твърде голямо разстояние, за да може да чуе въпроса. Отговор не последва.
— Всичко наред ли е? — попита Мур още веднъж, когато слоноподобната муцуна на водача на впряга почти докосна лицето му.
Някой скочи на пътя от предната кола и един глас извика:
— Така, така, дяволе, всичко е наред! Хубавичко ги наредихме!
Чуха се стъпки от бягащи нозе. Изоставените фургони спряха на място.