Хелстоун и Мур, и двамата в отлично настроение, обединили в момента усилията си в името на една и съща кауза, би трябвало, както можеше да се очаква, да разговарят приятелски, полюшвайки се един до друг на конете си. О, не! Тези двама мъже, всеки от тях с раздразнителна натура, рядко се виждаха и винаги се дразнеха взаимно по различни поводи — често пъти ябълката на раздора бе войната. Хелстоун бе ревностен тори (в ония дни все още имаше тори), а Мур бе непримирим виг[24], поне що се отнася до това, че опонираше на партията, поддържаща войната, тъй като тази война засягаше собствените му интереси; а и само в този случай той си позволяваше да обсъжда британската политика. Обичаше да вбесява Хелстоун, като проповядваше вярата си в непобедимостта на Бонапарт, надсмиваше се над Англия и над Европа за безрезултатността на усилията им да му се противопоставят и спокойно изразяваше мнението, че е все едно дали щели да му се предадат по-рано или по-късно, тъй като в края на краищата той щял да смаже всеки свой противник и щял да застане сам на върха.
Хелстоун не бе в състояние да понесе подобни съждения и единствено съображението, че в известна степен Мур бе изолиран и чужд на местните люде и че само половината от кръвта в жилите му бе британска, а тя трябваше да се бори със злъчта на чуждата половина, го принуждаваше да го слуша, без да се поддаде на желанието да цапардоса събеседника си. Имаше и още нещо, което възпираше донякъде враждебните му емоции — това бе някакво чувство на разбиране към вироглавия тон, с който се изказваха тези мнения, и уважение към последователността в свадливата опърничавост на Мур.
Когато групата от мъже зави по пътя за Стилброу, вятърът, макар и слаб, задуха срещу тях. Ситните дъждовни капки се забиваха в лицата им. До този момент Мур само бе подкачал своя компаньон, но сега, шибан от неприятния вятър и вероятно раздразнен от дъжда, той започна по-сериозна атака.
— Все така ли се радвате на новините от Испания? — попита той.
— Какво имате предвид? — смръщено му отвърна пасторът.
— Искам да кажа, имате ли още вяра в онзи Ваал[25], лорд Уелингтън[26]?
— А сега пък какво искате да кажете?
— Все още ли вярвате, че този идол на Англия, с дървено лице и каменно сърце, притежава сила, способна да посипе огън и жупел върху французите, които искате да принесете в жертва?
— Убеден съм, че Уелингтън ще натири маршалите на Бонапарт в морето в деня, когато той пожелае, и то само с едно мръдване на малкия си пръст.
— Но, скъпи ми господине, не можете сериозно да говорите подобни неща. Маршалите на Бонапарт са велики люде, които действуват под водачеството на всемогъщ господствуващ дух. А вашият Уелингтън е най-посредственият от обикновените военни, чиито бавни и необмислени действия са допълнително възпрепятствувани от едно некомпетентно правителство в страната.
— Уелингтън е душата на Англия. Уелингтън е доблестният защитник на една справедлива кауза — той е истинският представител на могъща, решителна, здравомислеща и честна нация.
— Справедливата ви кауза, доколкото разбирам, е просто връщането на онзи мръсен и хилав Фердинанд[27] на един престол, който той е опозорил. Вашият истински представител на една честна нация е слабоумен джелепин, слуга на още по-слабоумен господар, а срещу тях са изправени всепобеждаващото надмощие и непобедимият гений.
— Срещу законността е изправено узурпирането; срещу скромната, единомислеща, справедлива и смела съпротива спрямо посегателството е изправена перчещата се, двулична, егоистична и предателска амбиция за заграбване. Боже, защити правдата!
— Бог често пъти защищава силата.
— Как! Нима шепата израилтяни, застанали със сухи крака на азиатския бряг на Червено море, са били по-силни от египетската войска, останала на африканския бряг? По-многобройни ли са били те? По-организирани ли са били? С една дума — тяхна ли е била мощта? Не отговаряйте, защото ще кажете една лъжа, Мур — знаете много добре, че е така. Те са били отрудени роби. Тирани са ги потискали в продължение на четиристотин години. Сред тях е имало слаби жени и деца. Господарите им са ги гонели с викове през разделящия ги прилив — банда охранени етиопци, силни и брутални като либийски лъвове. Те са били въоръжени, на коне и с колесници, а бедните израилтяни са били пешаци; навярно само малцина от тях са имали по-добри оръжия от овчарските си геги или зидарските си инструменти, а самият техен хрисим, но могъщ предводител е имал само един прът в ръцете си. Но помислете, Мур — с тях е била правдата. На тяхна страна е бил и богът на войната, а водачи на фараонската войска са били Престъплението и Падналият ангел — и кой е възтържествувал? Това е всеизвестно: «Него ден Господ избави израилтяните от ръцете на египтяни; и Израилевите синове видяха египтяните мъртви на морския бряг[28].» И още: «Бездните ги покриха: те потънаха в дълбините като камък[29].» Десницата божия се покрила със слава в своята мощ — тя разбила противника на парченца!
24
Виги и тори — английски политически партии, възникнали през XVII–VIII в. Като представители на крупните земевладелци, торите отстоявали привилегиите на аристокрацията, докато вигите били представители на градската буржоазия и привърженици на политически и социални реформи. — Б.пр.
26
Херцог Уелингтън, Артър Уелзли (1769–1852) — британски пълководец и държавник; във войните срещу Наполеонова Франция главнокомандуващ съюзните войски на Пиренейския полуостров (1808–1813) и на англо-холандските армии при Ватерло (1815). — Б.пр.
27
Фердинанд VII — испански крал, качен на престола с помощта на англичаните през 1814 г. — Б.пр.