— Съвсем прав сте, само че забравяте вярната аналогия. Франция е Израил, а Наполеон е Мойсей. Европа, с нейните преситени империи и прогнили династии, е поквареният Египет. Храбра Франция представлява дванадесетте колена[30], а роденият от нея жизнен и могъщ узурпатор — Мойсей, овчарят от свещената гора Хорив.
— Не смятам за необходимо да ви отговоря.
Отговорът на Мур бе подобен, но той поне добави към него още нещо с по-приглушен глас.
— О, в Италия Бонапарт бе величав като някой Мойсей! Там той бе на мястото си като инициатор и организатор на мерки, които да преродят народите. До ден-днешен не мога да си обясня как покорителят на Лоди се унижи да стане император — едно вулгарно и глупаво шарлатанство; и още повече — как хора, които някога са се наричали републиканци, отново слязоха до нивото на обикновени роби. Презирам Франция! Ако Англия бе отишла толкова напред в развитието на цивилизацията, колкото Франция, тя едва ли би се оттеглила така безсрамно.
— Не искате да кажете, че оглупялата имперска Франция е нещо по-лошо от окървавената републиканска Франция, нали? — попита свирепо Хелстоун.
— Нищо не искам да кажа, но мога да си мисля каквото пожелая, мистър Хелстоун, и за Франция, и за Англия, и за революции, и за цареубийства, и за реставрации; както и за божественото право на кралете, което често упоменавате в проповедите си, и за дълга, който ни повелява да се подчиняваме, и за ползата от войната, и…
Тук думите на Мур бяха прекъснати от бързото изтрополяване на една двуколка и внезапното й спиране по средата на пътя. Той и пасторът, твърде улисани в разговора си, не бяха забелязали приближаването й, докато тя не бе дошла съвсем наблизо.
— Ей, господарю, фургоните прибраха ли се? — попита един глас от нея.
— Нима това е Джо Скот?
— Да, да! — отвърна друг един глас, тъй като двуколката возеше двама души, както можеше да се види на мъждукащата светлина на фенера й — хората с фенери от спасителната група бяха поизостанали назад или по-скоро ездачите ги бяха поизпреварили.
— Да, мистър Мур, това е Джо Скот. Връщам ви го добре подреден — намерих го насред бърдото ей там заедно с трима негови другари. Какво ще ми дадете за това, че ви го връщам обратно?
— Моята благодарност, тъй като бях готов да изгубя някой по-добър работник, но не и него. Ако съдя по гласа, предполагам, че това сте вие, мистър Йорк?
— Да, момко, аз съм. Връщах се от пазара в Стилброу и тъкмо стигнах до средата на бърдото, носейки се като вятър (защото хората говорят, че благодарение на лошото правителство времената били опасни!), когато чух някой да пъшка. Спрях колата, макар че други на мое място биха развъртели още по-силно камшика, но аз няма от какво да се боя. Не вярвам да има човек по тия места, който да иска да ми стори зло — поне мога да отвърна със същото, ако някой рече да ми напакости. Попитах: «Да не е станало нещо?» — «Наистина е станало» — отговаря някой като че ли изпод земята. «Какво има? Казвай бързо» — викам аз. «Четирима лежим в канавката» — отвръща Джо, ама едва го чувам. Казвам им, че е позор, и им викам да станат и да излязат, за да не заиграе камшикът, защото си мислех, че са си пийнали. «Да сме го направили още преди час, но сме вързани с въже» — вика Джо. Веднага слязох и ги освободих с ножа си. Скот дойде с мен, за да ми разкаже как е станало, а другите идват пеш, доколкото ги държат нозете им.
— Много съм ви задължен, мистър Йорк.
— Тъй ли, млади момко? Няма нищо. Но ето че и другите идват насам. А пък оттам, милостиви боже, се задава друга дружина, със свещи в стомните си като армията на Гедеон[31], а щом и пасторът е с нас — добър вечер, мистър Хелстоун, — всичко е наред.
Мистър Хелстоун доста сдържано отвърна на поздрава, отправен от човека в двуколката, който продължи:
— Ние сме единадесет силни мъже, а имаме още коне и колесници. Само да се натъкнем на някои от онези вагабонти, рушителите на станове, ще постигнем голяма победа. Всеки от нас може да стане Уелингтън — това ще ви възрадва, мистър Хелстоун. А пък какви неща можем да измислим за вестниците! Брайърфийлд ще се покрие със слава. Но хич да не е, за това дело не може да не посветят поне колона и половина във вестник «Стилброу Къриъри» — нито ред по-малко.
31
Гедеон (библ.) — един от израилските съдии, управляващи народа до окончателното му заселване в Палестина; при едно нощно сражение малобройната му армия, с която побеждава мадиамците, е носела стомни със запалени свещи в тях (Съдии, 7:16-17) — Б.пр.