— Несъмнено то е достойно за вас — но къде е куратът? Дали случайно не е отишъл да посети някой клет болник, или пък се е впуснал по дирите на вредители в някоя друга посока?
— Той остана да охранява тъкачницата в клисурата.
— Надявам се, че сте му оставили глътка вино, Боб — обърна се той към мистър Мур, — за да поддържа куража му, а?
Домакинът не остави време за отговор, а бързо продължи, все още обърнат към Мур, който се беше отпуснал в едно старинно кресло до камината:
— Преместете се, Робърт! Станете, млади момко! Това място е мое. Заемете дивана или други три кресла, но не и това — то принадлежи на мен и на никой друг.
— Откъде такова особено отношение към това кресло, мистър Йорк? — попита Мур, като освободи мястото, без много да бърза, подчинявайки се на заповедта.
Защото такова беше отношението на баща ми преди мен и това е единственият ми отговор за вас. Причината е толкова основателна, колкото и всяка друга, която мистър Хелстоун би могъл да изтъкне в оправдание на по-голямата част от мислите си.
— Мур, готов ли сте? — попита пасторът.
— Не, Робърт не е готов; или по-скоро аз не съм готов да се разделя с него — той е едно лошо момче има нужда да го поскастрят.
— Защо, господине? Какво съм направил?
— Създали сте си врагове навсякъде.
— Какво ме интересува това? Какво ме засяга дали вашите йоркширски нехранимайковци ме мразят, или харесват?
— Трябва да ви засяга. Този момък малко се дърпа от нас — баща му никога не би говорил по този начин. Вървете си в Антверпен, където сте роден и отгледан, mauvaise tete[32]!
— Mauvaise tete vous-meme; je ne fais que mon devoir: quant a vos lourdauds de paysans, je m’en moque!
— En revanche, mon garcon, nos lourdauds de paysans se moquerons de vous, soyez en certain — отвърна Йорк, говорейки с почти толкова чисто произношение, както и Жерар Мур.
— C’est bon! C’est bon! Et puisque cela m’est egal, que mes amis ne s’en inquietent pas.
— Vos amis! Ou sont-ils, vos amis?
— Je fais echo, ou sont-ils? Et je suis oirt aise que l’echo seul у repond. Au diable les amis! Je me souviens encore du moment ou mon pere et mes oncles Gerard appelerent autour d’eux leurs amis, et Dieu sait si les amis se sont empresses d’accourir a leur secours! Tenez, M. Yorke, ce mot, ami, m’irrite trop; ne m’en parlez plus.
— Comme vous voudrez[33].
След тези думи мистър Йорк замълча; и докато си седи, облегнат назад в своя триъгълен гравиран дъбов стол ще се възползувам веднага от възможността да обрисувам портрета на този йоркширски джентълмен, владеещ френски език.
Глава IV
Мистър Йорк (Продължение)
Точно така — от главата до петите той бе типичен йоркширски джентълмен. Бе на около петдесет и пет години, но на пръв поглед изглеждаше по-стар, защото косата му бе цялата сребристобяла. Челото му беше по-скоро широко, отколкото високо, а лицето му — свежо и запазено. Суровостта на севера бе втъкана в изражението му, а можеше да се долови и в гласа му. Всяка негова черта беше изцяло английска — у него не се забелязваше нищо нормандско. В отливката на образа му нямаше нищо елегантно, класическо или аристократично. Префинените люде вероятно биха нарекли този лик груб; здравомислещите хора биха го окачествили като лице, което прави впечатление, а проницателните биха изпитали удоволствие от жизнеността, прозорливостта, интелигентността и грубоватата, но истинска оригиналност, присъствуваща във всяка черта, залегнала във всяка бръчка на това лице. Но то бе непокорно, надменно и саркастично — лице на човек, който трудно може да бъде напътстван и когото е невъзможно да управляваш. Той бе доста висок, добре сложен и жилав, с величествена осанка. У него нямаше нищо шутовско.
Не е лесно да обрисувам външността на мистър Йорк, но е още по-трудно да пресъздам душевността му. Ако очакваш да срещнеш в негово лице съвършенството, читателю, или поне някой благ възрастен джентълмен и филантроп, то ти се мамиш. Наистина думите му към мистър Мур бяха изпълнени със загриженост и благосклонност, но от това не трябва да се заключава, че той винаги говори и мисли справедливо и любезно.
Преди всичко мистър Йорк не притежаваше способността да изпитва почит — голям пропуск, който кара човек да греши винаги, когато е нужно да прояви уважение. На второ място, той не притежаваше способността да сравнява — недостатък, който прави човек коравосърдечен; и на трето място, при него способността да бъде доброжелателен или да се стреми към някакъв идеал беше застъпена съвсем бегло, а това лишаваше характера му от благонравие и великодушие и омаловажаваше в собствените му очи тези прекрасни качества, които красят нашия свят.
33
— Вие самият сте глупава глава; аз просто си върша работата, а що се отнася до вашите прости селяни — пет пари не давам за тях!
— За сметка на това, моето момче, нашите прости селяни също няма да ги е грижа за вас, бъдете сигурен.
— Добре, добре! И тъй като ми е все едно, нека приятелите ми да не се тревожат.
— Вашите приятели? Че къде са те?
— И аз това казвам — къде са? И по-добре, че ги няма. По дяволите приятелите! Още помня случая, когато баща ми и чичовците ми подириха помощта на приятелите си и господ ми е свидетел дали някой от тях си помръдна пръста! Вижте, мистър Йорк, думата «приятел» ме дразни много — не я споменавайте повече.
— Както желаете. (фр.) — Б.пр.