— Да! — каза тя. — Странно е как всичко се мени. Спомням си строежа на старата тъкачница — тя бе първата в околността. Помня как я събориха после и ходехме с приятелки да видим първата копка за новата. Двамата господа Мур вдигнаха годим шум около това събитие. Те бяха там заедно с други високопоставени люде и със съпругите си. И двете изглеждаха много красиви и представителни, ала мисис Луис бе по-представителната — тя винаги носеше такива хубави рокли. Мисис Робърт бе по-скромна. Мисис Луис все се усмихваше докато говореше, и изглеждаше естествена, щастлива, радостна и добродушна. Но пък имаше очи, дето можеха да те пронижат — няма вече такива дами в днешно време.
— Как изглеждаше Клисурата тогава, Марта?
— Не като сега. Но мога да ви разкажа за времето, когато е била още по-различна, когато на два километра от нея не е имало нито тъкачница, нито къщурка, нито друго имение, освен Фийлдхед. Спомням си как една лятна вечер, преди петдесет години, майка ми дотича до дома тъкмо на здрачаване, загубила ума и дума, и ни каза, че била видяла самодива в клисурата на Фийлдхед. Това бе последната самодива, която са виждали по тия места (макар и да са ги чували през последните четиридесетина години). Усамотено място беше то, хубаво място, цялото обрасло с дъбове и орехи. Сега е друго.
Историята е разказана. Струва ми се, че в този момент виждам как взискателния читател слага очилата си, за да подири поуката. Ще обидим прозорливостта му, ако се опитаме да го упътим. За това само казваме — нека бог да му помогне да я намери по-скоро!