Междувременно куратите седяха и с умерено удоволствие отпиваха от виното, което беше непретенциозен продукт на съвсем обикновена реколта. Мистър Малоун би предпочел уиски, но тъй като мистър Дън бе англичанин, сред запасите му не се намираше такава напитка. Те отпиваха от виното и спореха, но не за политика, нито пък за философия или литература — в момента, а и поначало тези теми бяха извън кръга на интересите им — нито дори за практическите или теоретическите аспекти на теологията. Спорът им беше насочен към по-несъществените страни на църковните порядки — неща незначителни и празни като сапунени мехури за всички, освен за тях самите. Мистър Малоун, който бе успял да обърне две чаши вино, докато събратята му все още се задоволяваха само с по една, постепенно се развесели в привичния си стил, т.е. стана по-дързък и започна да употребява по-смели изрази с дразнещ тон, като се смееше на собственото си остроумие.
Всеки един от неговите компаньони се превърна в прицел на насмешките му. Малоун разполагаше с голям запас от шеги по отношение на събратята си и имаше навика да ги сипе щедро при случаи, подобни на този, като рядко изневеряваше на природата си. Не съществуваше и очевидна необходимост за подобна изневяра, тъй като той определено се считаше за много интересен и никога не обръщаше внимание на мнението на околните. Обсипваше мистър Дън с намеци за безкрайната му мършавост, с подмятания за неговия чип нос, със саркастични забележки за един протрит кафеникав сюртук, който този джентълмен имаше навика да надява при дъждовно време или при изгледи за дъжд, както и с остроти по повод на един определен набор от изрази и начина на тяхното произнасяне, характерен за лондонското наречие «кокни» и присъщ на мистър Дън — тези неща несъмнено се нуждаеха от подобно внимание заради изяществото и финеса, които придаваха на стила на мистър Малоун.
Мистър Суийтинг беше задяван за фигурата си, тъй като бе дребен на ръст, чисто и просто момче в сравнение с високото и широкоплещесто тяло на атлетичния Малоун; беше подкачан за музикалните си способности, тъй като умееше да свири на флейта и пееше химни като ангел (според мнението на някои млади дами от енорията); бе наричан с насмешка «галеник на дамите», подиграван заради майка си и сестрите си, към които той, клетият, хранеше нежна привързаност и за които бе имал неблагоразумието да споменава от време на време в присъствието на този преподобен ирландец, лишен от способността да изпитва естествени роднински чувства.
Всяка от жертвите посрещаше нападенията посвоему: мистър Дън с надуто самодоволство и полунамръщена апатия — единствените опори на неговото иначе малко поразклатено достойнство; мистър Суийтинг — с безразличието на човек, който никога не е изповядвал, че притежава достойнство.
Когато шеговитите нападки на Малоун придобиха по-обиден характер, което стана твърде скоро, потърпевшите се съюзиха в усилията си да насочат острието на атаките си срещу него, като започнаха да му задават въпроси от рода на: колко малчугани са подвиквали «Питър Ирландеца!» след него, когато е минавал по пътя онзи ден (малкото име на Малоун бе Питър — преподобният Питър Огъстъс Малоун); дали в Ирландия съществува обичай свещениците да носят заредени пистолети в джобовете си и сопа в ръка при редовните визити у енориашите си; какво ли означават думи като «воаял, жребец, прозорец, ливорвер» (това бе неизменният начин, по които мистър Малоун произнасяше «воал, жребец, прозорец и револвер»); противниците му използуваха и други подобни методи за отмъщение, подсказани от вродената изтънченост на умовете им.
Това, разбира се, не можеше да бъде отминато току-така. У Малоун, който не беше нито добродушен, нито пък флегматичен, закипя гневна страст. Гласът му гърмеше, той ръкомахаше, а Дън и Суийтинг се заливаха от смях. С възможно най-гръмовния си келтски глас Малоун ги обсипваше с обидни епитети от рода на «саксонци» и «сноби», а те го подиграваха за това, че е роден в една поробена страна. Той заплашваше с въстание в името на своята «родна страна» и бълваше яростна ненавист към английското управление; чуваха се думи като «дрипи», «просия» и «чума». Откъм малката гостна се разнасяше невъобразима врява. Човек би си помислил, че този поток от обидни слова може да бъде последван само от дуел. Цяло чудо беше, че мистър и мисис Гейл не прибягнаха до вдигане на тревога и до услугите на стражаря, за да се въдвори мир. Но те бяха свикнали с подобни прояви — знаеха много добре, че тримата никога не вечеряха и не пиеха чай без известни упражнения от този род, чиито последици бяха всъщност съвсем невинни. На хазаите им беше известно, че тези кавги са точно толкова безобидни, колкото и шумни, че не водят до нищо сериозно, че както и да се разделят църковните побратими вечерта, на сутринта те отново ще се поздравят като най-добри приятели.