Джулиан Барнс
Шумът на времето
На Пат
Един да чува, един да помни и един да пие.
Това се случи в разгара на войната на един железопътен перон, плосък и прашен като безкрайната равнина наоколо. До перона на празен ход пухтеше влак, потеглил от Москва преди два дни; оставаха му още два или три дни път на изток в зависимост от въгли-щата и придвижването на военните ешелони. Беше малко след зазоряване, но човекът (всъщност само половин човек) вече бързаше към първокласните вагони, седнал в своята ниска количка с дървени колела. Единственият начин за управление бе да извърта предницата на примитивното съоръжение, а за да не падне от него, бе пъхнал под дъното му въже, вързано за горния край на панталоните му. Ръцете му бяха омотани с почернели парцали, а кожата му беше загрубяла от просия по улиците и гарите.
Баща му бе оцелял в предишната война. Благословен от селския свещеник, той замина да се сражава за цар и родина. Докато се върне, свещеника и царя вече ги нямаше, а родината не беше същата. Майка му изпищя, когато видя какво е сторила войната с мъжа й. Сега бушуваше нова война и същият нашественик се завръщаше, само имената бяха други - и от 9
двете страни. Но иначе нищо не се променяше: младите мъже пак бяха разкъсвани на парчета от снаряди, после грубо кълцани от хирурзите. Собствените му крака бяха ампутирани в полева болница сред повалени дървета. Всичко се вършеше в името на велика кауза, както и предишния път. Той не даваше пет пари за каузите. Нека другите спорят за тях; единствената му грижа бе да изкара и тоя ден. Беше се превърнал в майстор на оцеляването. От един определен момент нататък всички ставаха такива - майстори на оцеляването.
Няколко пътници бяха слезли да подишат прашния въздух; други бяха залепили лица на прозорците на вагоните. Щом наближи, просякът зарева с пълно гърло мръсна войнишка песен. Някои му подхвърляха ко-пейка-две за забавлението, други му плащаха, за да се махне. Трети нарочно мятаха монети така, че да паднат на ръб и да се търкулнат, и избухваха в смях, когато той засилваше количката си, за да ги догони, блъскайки с юмруци по бетонния перон. Това понякога караше другите, от жалост или от срам, да му хвърлят пари направо в ръката. Просякът виждаше само пръсти, монети, ръкави и беше неподвластен на оскърбленията. Той бе онзи, който пиеше.
На един от прозорците в първа класа двама мъже се опитваха да отгатнат къде се намират и колко време ще стоят тук: минути, часове или може би цял ден. Информация не се даваше и те знаеха, че не бива да питат. Всякакви въпроси за движението на влаковете - дори и ако пътуваш в някой от тях - можеха да ти докарат обвинение в саботаж. Мъжете бяха на трийсет и няколко години - достатъчно възрастни, за да научат този урок. Онзи, който чуваше, бе слаб нервен човек с очила; на врата и китките си носеше талисмани от чесън. Името на спътника му е напълно забравено, макар че той беше онзи, който помнеше.
Количката с инвалида затрополи към тях. До ушите им долетяха веселяшки куплети за някакво селско изнасилване. Певецът спря и енергично посочи устата си. В отговор мъжът с очилата повдигна бутилка водка. Излишен жест на учтивост. Кога се е случвало просяк да откаже водка? Минута по-късно двамата пътници стояха до него на перона.
И тъй, бяха трима, традиционната компания за пиене на водка. Очилатият нервен мъж все още държеше бутилката, а приятелят му - три чаши. Наляха горе-долу поравно, двамата пътници се прегънаха в кръста и казаха „наздраве “. Когато се чукнаха, нервният извърна глава настрани - ранното утринно слънце просветна за миг в очилата му - и промърмори нещо на приятеля си, който се засмя. После гаврът-наха водката на един дъх. Просякът вдигна чашата си за още. Наляха му повторно, после взеха празната му чаша и пак се качиха във влака. Благодарен за вълната от алкохол, плъзнала из осакатеното му тяло, просякът се насочи към следващата група пътници. Докато двамата мъже се върнат на местата си, онзи, който чуваше, почти не помнеше какво е казал на приятеля си. Но онзи, който помнеше, бе едва в началото на спомена си.
1.
На площадката
Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.
Вече три часа стоеше до асансьора. Пушеше пета цигара и умът му препускаше бясно.
Лица, имена, спомени. Буца торф тежи в ръката му.
В небето се стрелкат шведски водни птици. Слънчогледови ниви. Дъх на карамфилово масло. Топлият сладък мирис на Нита, излизаща от тенискорта. Струйки пот, стичащи се по маршалското чело. Лица, имена. А също лицата и имената на мъртвите.