После обаче идваше всичкото онова време, когато не бяха в леглото един до друг. Свободната любов може и да решаваше основния им проблем, но не премахваше всички останали. Обичаха се, естествено; но да са непрекъснато заедно - дори с неговите триста рубли и младежката му слава - не беше толкова просто. Когато композираше, той винаги знаеше точно какво да прави; вземаше верните решения за онова, което изискваше музиката - неговата музика. И когато диригенти или солисти любезно питаха дали това или онова не би могло да се подобри ето така, той винаги отговаряше: „Сигурен съм, че сте прав. Но да оставим това засега. Ще извършим тази промяна на следващия етап“. Те оставаха доволни и той също, тъй като нямаше никакво намерение да осъществи техните предложения. Защо-то неговите решения и неговият инстинкт бяха верни. Но извън музиката... там бе тъй различно. Той ставаше нервен, в ума му всичко се замъгляваше и понякога вземаше решение не защото знаеше какво иска, а просто за да отметне въпроса. Може би ранната му артистична зрялост означаваше, че е прескочил онези полезни години на нормален растеж. Но независимо от причината той се справяше зле с нещата от живота, които, разбира се, включваха и сърдечните неща. И тъй, в Анапа, наред с възторзите на любовта и опияне нието на секса той неусетно прекрачи в цял един нов свят, изпълнен с нежелани мълчания, недоразбрани намеци и лекомислени планове.
После пак се върнаха в своите градове - той в Ленинград, тя в Москва. Но си гостуваха. Един ден той довършваше поредното произведение и я помоли да поседи с него: присъствието й му вдъхваше увереност. По някое време влезе майка му. Гледайки втренчено Таня, тя каза:
- Излез и остави Митя да си довърши работата.
А той отвърна:
- Не, аз искам Таня да остане. Това ми помага.
Беше един от редките случаи, когато се възпротиви на майка си. Може би ако го правеше по-често, животът му щеше да бъде различен. Или пък не - кой можеше да каже? Какъв шанс имаше срещу София Василиевна, след като тя успя да надхитри дори Червения Наполеон?
Тяхното лято в Анапа беше идилия. Но по правило идилията се превръща в идилия едва когато приключи. Той бе открил любовта; но същевременно бе започнал да открива, че любовта далеч не го прави „това, което е“, не го обгръща като карамфилово масло, а напротив - прави го притеснителен и колеблив. Обичаше Таня най-ясно когато беше далече от нея. Когато бяха заедно, и от двете страни имаше очаквания, а той или не можеше да изрази своите, или не можеше да задоволи нейните. Така например двамата бяха отишли в Кавказ категорично не като мъж и жена, категорично свободни и равни. Нима целта на подобно приключение бе да свършат като истински съпруг и съпруга? Изглеждаше нелогично.
Не, това не беше честно. Една от чертите на тяхната несъвместимост бе, че - независимо от приказките за равенство, изречени и от двете страни - той я обичаше повече, отколкото тя него. Опита се да разпали у нея ревност, описвайки флиртове с други жени - и дори прелъстявания, реални или въображаеми, - но това като че ли предизвикваше у нея само раздразнение, а не ревност. Неведнъж я заплаши със самоубийство. Дори обяви, че е бил женен за балерина, което му изглеждаше правдоподобно. Но Таня приемаше всичко със смях. А после самата тя се омъжи. Това само го накара да я обикне още по-силно. Помоли я да се разведе и да се омъжи за него; отново я заплаши със самоубийство. Никакъв резултат.
В началото тя му бе казала нежно, че я е привлякъл със своята чистота и искреност. Но щом това не я караше да го обича толкова, колкото той нея, му се искаше да не е такъв. Не че се чувстваше чист и искрен. Тия думи звучаха по-скоро като празна утеха.
Неусетно се беше замислил за честността. Личната честност, творческата честност. Каква е връзката между тях, ако изобщо има такава? Какви запаси от тази добродетел притежава човек и кога се изчерпват те? Беше казал на приятелите си, че ако някога се отрече от „Лейди Макбет“, значи честността му е свършила. Смяташе се за човек със силни емоции, лишен от умението да ги изразява. Но това беше бягство от горчивата истина. А тя беше, че е невротик. Мислеше, че знае какво иска, получаваше каквото е искал, не го искаше вече, губеше го и отново го искаше. Естествено, беше разглезен като момчето на мама, като брат с две сестри; а също и като творец, от когото се очакваше да има „артистичен темперамент“; заради ранния успех можеше да си позволи внезапната арогантност на славата. Веднъж Малко вече го бе обвинил най-откровено в „растяща суетност“. Но под всичко това се криеше непрестанна тревожност. Той беше типичен невротик. Не, още по-зле - беше истерик. Откъде идваше подобен темперамент? Не от баща му; нито от майка му. Е, така или иначе, няма как да избягаш от темперамента си. Това също бе част от съдбата.