Неговият албум с вестникарски изрезки. Що за човек си купува албум, а след това го изпълва е оскърбителни статии срешу себе си? Луд? Почитател на иронията? Руснак? Помисли си за Гошл, който стоял пред огледалото и от време на време крещял името си е отчуждение и погнуса в гласа. Сега това не му се струваше безумно.
Официалният му статут беше на „безпартиен болшевик“. Сталин обичаше да казва, че най-доброто качество на болшевика е скромността. Да, а Русия беше родината на слоновете.
Когато се роди дъщеря им, двамата е Нита се шегуваха, че ще я нарекат Сумбурина. С една дума, малка дандания. Това би било акт на иронична храброст. Не, на самоубийствена лудост.
Писмото на Тухачевски до Сталин остана без отговор. Самият Дмитрий Дмитриевич не изпълни съветите на Платон Керженцев. Не направи публично изявление, не се оправда е изстъпленията на младостта, не се отрече от творбата си; оттегли обаче Четвъртата си симфония - за хората без уши тя със сигурност щеше да звучи като смесица от крякане, пъшкане и ръмжене. Същевременно всички негови опери и балети бяха свалени от репертоара. Кариерата му просто замръзна. И тогава, през пролетта на 1937 г., дойде Първият му разговор е Властта. Разбира се, той бе говорил е Властта и преди, или пък Властта бе разговаряла е него: служители, бюрократи, политици, идващи е предложения, препоръки, ултиматуми. Властта говореше е него публично, чрез вестниците, или пък тайно му шепнеше на ухо. Напоследък Властта го унизи, отне му препитанието, нареди му да се покае. Властта му казваше как да работи, как да живее. Сега му намекваше, че в крайна сметка може би вече не го иска жив. Властта бе решила да се изправи лице в лице е него. Властта се наричаше Закревски и обитаваше Големия дом в Ленинград. Много от хората, които влизаха в Големия дом на Литейни проспект, така и не излизаха от него.
Бяха му определили час в събота сутринта. Той твърдеше пред роднините и приятелите си, че без съмнение всичко това е формалност, може би машинално действие вследствие на продължаващите статии срещу него в „Правда“. Не вярваше в тия думи и едва ли другите му повярваха. Малцина биваха привиквани в Големия дом, за да обсъждат музикалните теории. Разбира се, той дойде точно навреме. Отначало Властта се държа учтиво и коректно. Закревски го попита за работата, как вървят професионалните му дела, какво възнамерява да композира тепърва. В отговор той спомена почти инстинктивно, че подготвя симфония, посветена на Ленин - вероятно като защитна реакция. След това сметна за разумно да спомене вестникарската кампания срещу себе си и бе окуражен от почти нехайното отношение на водещия разпита към тези атаки. После го попита за приятелите му и е кого се среща редовно. Не знаеше как да отговори на тези въпроси. Закревски му помогна.
- Ако не греша, вие се познавате с маршал Тухачев-ски?
- Да, познаваме се.
- Разкажете ми как се запознахте.
Той си припомни срещата зад кулисите на камерната зала в Москва. Обясни, че маршалът е голям любител на музиката, който често посещава неговите концерти, самият той свири на цигулка и дори се увлича по изработката на цигулки. Маршалът го кани в апартамента си; понякога свирят заедно. За любител той е доста добър цигулар. Наистина ли смяташе, че е добър? Е, със сигурност имаше заложби. И желание да се усъвършенства.
Но Закревски не се интересуваше колко са добри пръстовката и изпълнителската техника на маршала.
- Често ли гостувахте в дома му?
- От време на време.
- От време на време в продължение на колко години? Осем, девет, десет?
- Да, може би толкова.
- Значи, да кажем, четири-пет посещения годишно? Четирийсет-петдесет общо?
- По-малко, струва ми се. Не съм ги броил. Но по-малко.
- Но вие сте близък приятел на маршал Тухачев-ски, нали?
Той помълча и се замисли.
- Не, не точно близък, но добър приятел.
Не спомена как маршалът му уреждаше финансова помощ как го съветваше; как писа на Сталин за него. Закревски или знаеше това, или не.