- И кой друг е присъствал при тези четирийсет-петдесет посещения в дома на вашия добър приятел?
- Не много хора. Само членове на семейството.
- Само членове на семейството? - Тонът на водещия разпита бе определено скептичен.
- И музиканти. И музиковеди.
- А случайно да е имало политици?
- Не, политици не идваха.
- Съвсем ли сте сигурен?
- Ами, виждате ли, понякога сбирките бяха доста оживени. А аз всъщност не... В интерес на истината, често свирех на пиано...
- И за какво си говорехте?
- За музика.
- И за политика.
-Не.
- Хайде, хайде, как би пропуснал човек да говори за политика тъкмо е маршал Тухачевски?
- Това беше, така да се каже, времето му за развлечения. Сред приятели и музиканти.
- А тези развлечения не включваха ли разговори за политика?
- Не, никога. Никога не е имало разговори за политика в мое присъствие.
Водещият разпита се вгледа в него продължително. После дойде промяната на гласа, сякаш да го подготви за сериозността и рисковете на положението му.
- А аз мисля, че би трябвало да се поровите из паметта си. Не може през последните десет години да сте посещавали редовно дома на маршал Тухачевски в качеството си на „добър приятел“, както се изразихте, и да не сте обсъждали политиката. Например заговорът за убийството на другаря Сталин. Какво научихте за това?
В този момент той разбра, че е него е свършено. „И пак за някого удари час“ - само че този път часът беше негов. Той повтори колкото се може по-ясно, че у маршал Тухачевски никога не е имало разговори за политика; това са били чисто музикални вечери; държавните дела са оставали в антрето заедно е шапките и палтата. Не беше сигурен дали това е най-добрата фраза. Но Закревски почти не го слушаше.
- Тогава предлагам да се замислите по-усърдно -каза Закревски. - Някои от другите гости вече потвърдиха за заговора.
Той осъзна, че Тухачевски сигурно вече е арестуван, че е кариерата на маршала е свършено, както и е живота му; че разследването едва започва и всички около маршала скоро ще изчезнат от лицето на Земята. Собствената му невинност нямаше ни най-малко значение. Нито пък верността на отговорите му. Щом решението е взето, няма път назад. И ако трябва да се докаже, че току-що разкритият или просто измислен заговор е тъй широко разпространен, че дори най-известният - макар и наскоро опозорен - композитор взема участие, значи точно това ще докажат. Което обясняваше небрежния тон на Закревски, когато приключи разпита.
- Много добре. Днес е събота. Часът е дванайсет и можете да си вървите. Но ще ви дам само четирийсет и осем часа. В понеделник точно в дванайсет ще си спомните безпогрешно всичко. Трябва да разровите паметта си за всяка подробност от всички обсъждания на заговора срещу другаря Сталин, на които сте един от главните свидетели.
Свършено беше с него. Разказа на Нита какво са говорили и под нейните утешителни думи усети, че и тя го смята за мъртъв. Знаеше, че трябва да защити най-близките си, а за целта е необходимо да бъде спокоен, но треската на ужаса беше неудържима. Изгори всичко, което можеше да се сметне за улика - само че след като са те обявили за народен враг и съучастник на убиец, всичко около теб се превръща в улика. Със същия успех можеше да изгори целия апартамент. Боеше се за Нита, за майка си, за Галя, за всеки, който някога е стъпвал в апартамента му.
„Не можеш да избягаш от съдбата си.“ И тъй, той щеше да умре на трийсет години. Вярно, по-стар от
Перголези, но по-млад дори от Шуберт. И от самия Пушкин, между другото. Името и музиката му щяха да бъдат заличени. Не само че нямаше да съществува, но и никога нямаше да е съществувал. Беше грешка, която бързо се коригира - лице от снимка, изчезнало при следващото й отпечатване. И дори ако в някой бъдещ момент го изровеха от гроба, какво щяха да намерят? Четири симфонии, един концерт за пиано, няколко ор-кестрови сюити, две пиеси за струнен квартет, но нито един завършен квартет, малко музика за пиано, соната за виолончело, две опери, малко филмова и балетна музика. С какво щяха да го запомнят? С операта, която му донесе позор, със симфонията, която благоразумно оттегли? Може би неговата Първа симфония щеше да звучи като весела прелюдия към концертите от зрели творби на композитори, имали щастието да го надживеят.
Но осъзнаваше, че дори и това е фалшива утеха. Нямаше значение какво мисли самият той. Бъдещето щеше да си каже тежката дума. Например, че неговата музика е била съвсем незначителна. Че би могъл да постигне нещо като композитор, ако от суетност не се е замесил в предателски заговор срещу държавния глава. Знае ли някой в какво ще повярва бъдещето? Ние очакваме твърде много от него - с надеждата, че то ще оспори настоящето. И знае ли някой каква сянка ще хвърли неговата смърт върху семейството му? Представи си как шестнайсетгодишната Галя излиза от някое сибирско сиропиталище с твърдото убеждение, че родителите й са я изоставили най-безсърдечно, и без да знае, че баща й е написал дори една музикална нота. Когато започнаха заплахите срещу него, той каза пред приятели: „Дори да ми отрежат ръцете, ще захапя писалката и ще продължа да пиша музика“. Това бяха думи на непокорство, целящи да ободрят всички, включително и самия него. Но те не искаха да отрежат ръцете му, неговите малки, „неклавирни“ ръце. Можеше да им хрумне да го измъчват и той щеше веднага да потвърди всичко, което му кажат, защото не можеше да търпи болка. Щяха да сложат пред него списък с имена и той щеше да обвини всички. За кратко щеше да казва „не“, което скоро щеше да се превърне в „да“, „да“, „да“ и „да“. „Да, по това време бях в апартамента на маршала.“ „Да, чух го да казва каквото твърдите, че е казал.“ „Да, този генерал и онзи политик участваха в заговора, лично ги видях и чух.“ Но нямаше да има мелодрама-тично рязане на ръце, само делови изстрел в тила.