Но сега, когато разстрелваха дори музиковедите, това не изглеждаше толкова смешно. Николай Сергее-вич Жиляев бе обвинен в монархизъм, тероризъм и шпионаж.
И тогава започнаха неговите бдения до асансьора.
Не беше уникален в това. Из целия град други вършеха същото, за да спестят на близките си спектакъла е арестуването. Всяка вечер той следваше една и съща рутина: минаваше през тоалетната, целуваше заспалата си дъщеря, целуваше будната си жена, вземаше от ръцете й куфарчето и затваряше входната врата. Все едно отиваше на работа нощна смяна. И донякъде бе точно така. А после стоеше и чакаше; мислеше за миналото и се боеше от бъдещето, пушейки по пътя през мимолетното настояще. Опряното в прасеца му куфарче трябваше да успокои както него, така и другите - практична мярка. То пораждаше илюзията, че сам ръководи събитията, а не е тяхна жертва. Хората, тръгнали от дома си е куфар в ръка, обикновено се завръщат. Измъкнатите от леглата по нощни дрехи най-често не. Нямаше значение дали е истина, важното бе да изглежда, че не се страхува.
Това беше един от въпросите в главата му: смел ли е, като стои там и ги чака, или страхлив? Или нито едното, нито другото - просто благоразумен? Не очакваше да открие отговора.
Дали наследникът на Закревски щеше да започне по същия начин, е учтиво встъпление, после твърд тон, заплаха и покана да се върне със списък от имена? Но какви допълнителни доказателства срещу Туха-чевски можеха да им трябват, след като той вече бе съден, осъден и екзекутиран? Най-вероятно щеше да има по-широко разследване на външния кръг от приятели на маршала, понеже вътрешният кръг вече бе обезвреден. Щяха да го разпитват за политическите му убеждения, за семейните и професионалните връзки.
Е, той си спомняше как като малко момче стоеше гордо пред сградата на улица „Николаевская“ с червена панделка на ревера; как по-късно бързаше с група съученици към Финландската гара, за да приветства завръщането на Ленин в Русия. Най-ранните му композиции, предхождащи официалния Опус 1, бяха „Погребален марш за жертвите на Революцията“ и „Химн на свободата“.
Но прекрачеше ли малко по-нататък, фактите вече не бяха факти, а само твърдения, подлежащи на всевъзможни тълкувания. Например че бе учил заедно с децата на Керенски и Троцки - някога основание за гордост, после въпрос на интереси, а сега може би повод за тих срам. Например че вуйчо му Максим Лаврентиевич
Кострикин - стар болшевик, заточен в Сибир за участието си в революцията от 1905 г. - пръв насърчи революционните симпатии на своя племенник. Но старите болшевики, някогашна гордост и благословия, в днешно време се оказваха най-често проклятие.
Не влезе в Партията и никога нямаше да го направи. Просто не можеше да членува в партия, която убива.
Но като „безпартиен болшевик“ бе позволил да го представят за неин твърд поддръжник. Пишеше музика за филми, балети и оратории, които възпяваха Революцията и всички нейни дела. Неговата Втора симфония беше кантата, прославяща десетата годишнина от Революцията, в която той включи някакви отвратителни стихове на Александър Безименски. Беше писал мелодии, възпяващи колективизацията и разобличаващи саботажа в индустрията. Неговата музика към филма „Насрещен план“ - за група фабрични работници, които спонтанно създават схема за стимулиране на производството - спечели огромен успех. И до днес „Песен за насрещния план“ се подсвиркваше и тананикаше в цялата страна. В момента - а може би завинаги и със сигурност докогато бъде необходимо - работеше над симфония, посветена на паметта на Ленин.
Едва ли нещо от всичко това би убедило заместника на Закревски. Дали някаква част от него вярваше в комунизма? Разбира се, ако алтернативата бе фашизъм. Но той не вярваше в утопии, в усъвършенстването на човечеството, в инженерството на човешката душа. След петте години Нова икономическа политика на Ленин той бе писал на свой приятел, че „Земният рай ще дойде след 200 000 000 000 години“. Но сега си мислеше, че може да е бил твърде оптимистичен. Теориите бяха ясни, убедителни и разбираеми. Животът беше объркан и пълен с безсмислици. Той бе приложил на практика теорията за свободната любов първо с Таня, а след това с Нита. Всъщност и с двете едновременно; те се бяха препокрили в сърцето му и понякога все още се препокриваха. Бавно и мъчително дойде прозрението, че теорията за любовта не съвпада е реалността на живота. Все едно да вярваш, че си способен да напишеш симфония само защото някога си прочел учебник по композиране. И отгоре на всичко самият той беше мекушав и нерешителен - е изключение на редките случаи, когато бе твърд и решителен.