И чакаше Властта да поднови разговора си с него.
Но така и не чу нова вест от Големия дом.
Не че Властта седеше със скръстени ръце. Мнозина около него започнаха да изчезват - някои пратени в лагери, други на екзекуция. Тъща му шурей му старият болшевик вуйчо му колеги, една бивша любовница. Ами Закревски, който не дойде на работа през онзи фатален понеделник? Никой вече не чу за него. Може би Закревски изобщо не бе съществувал.
Но от съдбата нямаше как да избягаш; а засега очевидно му бе писано да живее. Да живее и да работи. Отдих не се полагаше. „Ние почиваме само когато сънуваме“, както се бе изразил Блок; макар че по онова време сънищата на повечето хора не бяха спокойни.
Но животът продължаваше; скоро Нита отново забременя и също тъй скоро той започна да разширява списъка на творбите си, за който се беше страхувал, че ще свърши е Четвъртата симфония.
Петата симфония, която той написа през това лято, бе представена през ноември 1937 г. в залата на Ленинградската филхармония. Един стар филолог бе казал на Гликман, че само веднъж през целия си живот е виждал толкова бурни и възторжени овации - преди
четирийсет и четири години, когато Чайковски дирижирал своята Шеста симфония на премиерата й. Някакъв журналист - в проява на глупост? надежда? съчувствие? - описа Петата симфония като „отговор на един съветски творец след справедливата критика“.
Той не оспори израза и мнозина повярваха, че го е изписал собственоръчно на първия нотен лист Тези думи се оказаха най-известните, които някога бе написал - или по-скоро, не бе написал. Той не се отрече от тях, защото те пазеха музиката му. Нека Властта да получи думи, защото думите не могат да опетнят музиката. Музиката бяга от думите - това е нейната цел и нейното величие.
Освен това фразата позволи дори на онези е магарешките уши да чуят в неговата симфония каквото искаха да чуят. Те пропуснаха пронизителната ирония на последната част, тази подигравка е триумфа. Чуха единствено самия триумф като лоялно одобрение на съветската музика, на съветското музикознание, на живота под слънцето на Сталиновата конституция.
Той бе завършил симфонията във фортисимо и мажор. Ами ако беше завършил в пианисимо и минор? Подобни неща можеха да преобърнат един човешки живот -всъщност не само един, а няколко. Е, „няма друго на света освен безсмислие“.
Успехът на Петата симфония бе мигновен и всеобщ. Едно тъй внезапно явление бе съответно анализирано от партийните бюрократи и придворните му-зиковеди, които излязоха с официално описание на творбата, за да подпомогнат разбирането й от страна на съветската общественост. Те нарекоха Петата симфония „оптимистична трагедия“.
2.
В самолета
Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.
Страх страха избива, както клин клина. И затова, докато излитащият самолет сякаш се сблъскваше с плътни слоеве въздух, той се съсредоточи върху местния, непосредствен страх: от злополука, разпадане, мигновена забрава. Обикновено страхът прогонва всички други чувства; но не и срама. Страх и срам се вихреха на воля в стомаха му.
Виждаше крилото и трептящото витло на самолета на „Американ Овърсийз Еърлайнс“; виждаше и облаците, към които се насочваха. Други членове на делегацията, с по-добри места и по-силно любопитство, притискаха лица до малките прозорчета за един последен поглед към очертанията на Ню Йорк. По гласовете им усещаше, че шестимата са в празнично настроение и нетърпеливо чакат стюардесата да се появи с първото предложение за напитки. Щяха да вдигнат тост за големия успех на конгреса и да се уверяват взаимно, че именно заради техния принос в делото на световния мир войнолюбците от Държавния департамент отмениха визите им и ги отпратиха да си вървят по-рано. Той чакаше стюардесата и напитките със същото нетърпение, макар и по други причини. Искаше да забрави какво се бе случило. Дръпна пъстрите за-вески пред прозореца, сякаш за да заличи спомена.