Банално е да се казва, че тиранията преобръща света е главата надолу; и все пак е истина. През дванайсетте години от 1936 до 1948 г. той никога не се бе чувствал по-сигурен, отколкото по време на Великата отечествена война. Бедата идва на помощ както се казваше. Милиони и милиони загинаха, но поне страданието стана по-общо и в това се криеше временното му спасение. Загцото, макар и параноична, тиранията не беше непременно глупава. Ако беше глупава, нямаше да оцелее; също както не би оцеляла, ако имаше принципи. Тиранията разбираше как действат някои части -слабите части - у повечето хора. Години наред тя убиваше свещеници и затваряше църкви, но ако войниците се сражаваха по-неустрашимо под благословията на свещениците, тогава свещениците можеха да бъдат върнати в църквите заради своята краткосрочна полезност. А ако по време на война хората се нуждаеха от музика, за да съхранят бодрия дух, тогава и композиторите щяха да бъдат пуснати да работят.
Щом държавата направи отстъпки, същото сториха и нейните граждани. Той държеше политически речи, написани за него от други, но (дотолкова се бе преобърнал светът) това бяха речи, с чиито настроения, ако не с езика им, можеше искрено да се съгласи. На антифашисткия митинг на артистите говори за „нашата гигантска битка с германския вандализъм“ и „мисията да освободим човечеството от кафявата чума“.
„Всичко за фронта“, призова той почти като самата Власт Беше самоуверен, сладкодумен, убедителен. „Скоро ще дойдат по-щастливи времена“, обеща той
на колегите си творци, имитирайки Сталин.
Кафявата чума включваше и Вагнер - композитор, когото Властта отдавна използваше. Музиката му ту ставаше модна, ту тънеше в забрава според политиката на деня. Когато бе подписан пактът „Молотов-Ри-бентроп“, Майка Русия прегърна новия си фашистки съюзник, както вдовица на средна възраст прегръща наперен млад съсед и страстта й се разпалва все повече тъкмо защото е закъсняла и неразумна. Вагнер отново стана велик композитор и Айзенщайн получи нареждане да режисира „Валкюра“ в Болшой театър. След по-малко от две години Хитлер нахлу в Русия и Вагнер пак се превърна в гнусен фашист, в кафява отровна пяна.
Всичко това беше мрачна комедия, но прикриваше един по-важен въпрос. Пушкин бе вложил думите в устата на Моцарт:
Геният и злото несъвместими са. Нали е тъй?
Той лично беше съгласен. Вагнер имаше зла душа и му личеше. Бе яростен в своя антисемитизъм и в другите си расистки възгледи. Ето защо не можеше да бъде гений въпреки целия блясък и разкош на музиката му. Той прекара по-шлямата част от войната със семейството си в Куйбишев. Там бяха в безопасност и след като майка му се измъкна от Ленинград и успя да дойде при тях, тревогите му поотслабнаха. А и по малко котки си точеха ноктите върху душата му. Разбира се, като патриотичен член на Съюза на композиторите често го викаха в Москва. Приготвяше си за път солиден запас от чеснов салам и водка. „Най-хубавата птица е колбасът“, както казваха в Украйна. Влаковете спираха за часове, понякога за дни; не се знаеше кога внезапно прехвърляне на войски или липса на вьглища ще прекъсне пътуването ти.
Пътуваше в първа класа, което беше чудесно, загцо-то третокласните вагони приличаха на болнични отделения, претъпкани е потенциални преносители на петнист тиф. За да се предпази от заразата, той носеше на врата си наниз от чесън и по още един на двете китки. „Миризмата пропъжда момичета - обясняваше той, - но по време на война се налагат такива жертви.“ Веднъж се прибираше от Москва заедно е... Не, не можеше да си спомни е кого. На третия ден влакът спря на някакъв дълъг прашен перон. Отвориха прозореца и надникнаха навън. Ранното утринно слънце ги заслепи, а в ушите им нахлу гръмогласната мръсна песничка на някакъв просяк. Салам ли му дадоха? Водка? Няколко копейки? Защо в паметта му се мержелееше точно тази гара, този просяк сред хилядите други? С някаква шега ли бе свързано? Дали някой от тях бе подхвърлил шега? Но кой? Не, не можеше да си спомни.
Не можеше да си спомни казармените вулгарности на просяка. Вместо това в паметта му изплуваше войнишка песен от миналия век. Не знаеше мелодията, само думите, които някога бе открил, преглеждайки писмата на Тургенев:
Русия, майчицата мила, не взема нищичко насила; тя взема доброволна дан със нож на гърлото опрян.
Тургенев не му допадаше - беше твърде цивилизован и недостатъчно фантастичен. Предпочиташе Пушкин, Чехов и Гошл. Но дори и Тургенев въпреки всичките си недостатъци притежаваше истински руски песимизъм. Всъщност той разбираше, че да бъдеш руснак означава да си песимист. Бе писал още, че кол-кото и да миеш и търкаш руснака, той пак си остава руснак. Точно това не бяха разбрали Карло-Марло и техните потомци. Те искаха да бъдат инженери на човешките души; но руснаците въпреки всичките си недостатъци не бяха машини. Затова вместо с инженерство се занимаваха с елементарно стържене. Търкай, търкай, търкай, да отмием всичко староруско и да теглим отгоре един слой лъскава нова съветска боя. Но не се получаваше нищо - боята почваше да се лющи почти веднага след като я положеха.