Мурадели бе утежнил тази политико-историческа грешка със също толкова груб музикален грях. Той бевключил в операта си танца лезгинка, знаейки несъмнено, че това е любимият танц на Сталин. Но вместо да избере автентична и позната лезгинка, прославяйки по такъв начин народните традиции на хората от Кавказ, композиторът бе решил егоистично да измисли свой танц „в стил лезгинка“.
Пет дни по-късно Жданов привика седемдесет композитори и музиковеди на съвещание, за да обсъдят продължаващото разложително влияние на формализма; а няколко дни след това ЦК издаде своята присъда във вид на постановление, озаглавено „За операта на Мурадели „Великата дружба“. Композито рът узна, че музиката му далеч не е толкова мелодична и патриотична, както бе предполагал, а се състои от хаотични звукосъчетания, угнетяващи слушателя. Освен това го обявиха за формалист, който поднася „объркани невропатични комбинации“, за да се хареса на „тесен кръг специалисти и музикални гурмета“. Опитвайки се да спаси кариерата си, а дори и кожата си, Мурадели поднесе най-доброто възможно обяснение: че е бил подведен от други. Бил подмамен да тръгне по погрешен път конкретно от Дмитрий Дмитри-евич Шостакович, и още по-конкретно, от неговата опера „Лейди Макбет от Мценска околия“.
Жданов отново напомни на съветските композитори, че критиките в статията на „Правда“ от 1936 г. все още са в сила: иска се Музика - хармонична, изящна музика, - а не дандания. За главни виновници бяха посочени Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясков-ски и Шебалин. Тяхната музика се сравняваше е миньорски пистолет, а нейните звуци - е „музикална газова камера“. Жданов използва думата „душегубка“- названието на затворените камиони, е които фашистите бяха обикаляли по пътищата, докато вътре техните жертви се задушавали от изгорелите газове.
Мирът се завърна и светът пак се преобърна е главата надолу. Завърна се терорът, а е него и лудостта. На специален конгрес, свикан от Съюза на композиторите, един музиковед, чието престъпление бе написването на наивно-ласкателна книга за Дмитрий Дмитриевич, призна в отчаян опит за оправдание, че не е стъпвал в апартамента му. Призова композитора Юри Левитин да потвърди изявлението му. Левитин потвърди „с чиста съвест“, че музиковедът никога не е вдъхвал заразния въздух в жилището на формалиста.
За основни мишени на конгреса бяха набелязани неговата Осма симфония и Шестата на Прокофиев. Симфонии, имащи за тема войната; симфонии, които знаят, че войната е трагична и ужасна. Но колко малко са разбрали техните автори формалисти: войната е героична, победоносна и трябва да се прославя! Вместо това те се отдават на „нездрав индивидуализъм“, както и на „песимизъм“. Той отказа да присъства на конгреса. Беше болен. Всъщност беше на крачка от самоубийството. Изпрати своите извинения. Извиненията не бяха приети. Конгресът ще продължи дотогава, докато великият рецидивист Дмитрий Дмитриевич Шостакович не се появи - ако трябва, ще пратят лекари да установят здравословното му състояние и да го излекуват. „Не можеш да избягаш от съдбата си“ - и той се яви. Инструктираха го да се разкае публично. Докато вървеше към трибуната, чудейки се какво всъщност би могъл да каже, пъхнаха в ръката му реч. Той я прочете е безизразен глас. Обеща занапред да следва партийните директиви и да пише мелодична музика за народа. Някъде към средата на официалното празно елови е той се откъсна от текста, вдигна глава, огледа залата и изрече безпомощно:
- Винаги ми се е струвало, че когато пиша искрено за това, което чувствам, музиката ми не може да бъде против народа, и че в края на краищата аз самият съм представител... макар и в малка степен... на народа. Завърна се от конгреса смазан. Отнеха му професу-рата както в Московската, така и в Ленинградската консерватория. Питаше се дали не е най-добре да замълчи. Но за да запази разсъдъка си, реши по примера на Бах да напише поредица от прелюдии и фуги. Естествено, те бяха обречени от самото начало - казаха му, че противоречали на „обкръжаващата действителност“. А и не можеше да забрави какви думи - някои негови собствени, други внушени отвън - бяха излезли от устата му през последните седмици. Той не просто прие критиките на творчеството си, но и ръкопляска при това. Публично се отрече от „Лейди Макбет“. Помнеше какво бе казал някога на един колега композитор за творческата и личната честност и че всеки си има определени запаси от тях.