А после, след една година в немилост, дойде неговият Втори разговор с Властта. „Гръмотевицата идва от небето, а не от бунището“, както е казал поетът На 16 март 1949 г. той седеше у дома с Нита и композитора Левитин, когато телефонът иззвъня. Вдигна го, вслуша се, сбърчи вежди и се обърна към другите двама. - Ще се обади Сталин.
Нита веднага изтича в съседната стая и вдигна слушалката на деривата.
- Дмитрий Дмитриевич - започна гласът на Властта, - как сте?
- Благодаря, Йосиф Висарионович, всичко е наред. Само понякога имам стомашни болки.
- Съжалявам да го чуя. Ще ви намерим лекар.
- Не, благодаря. Нямам нужда от нищо. Имам всичко необходимо.
- Това е добре.
Настана кратко мълчание. После гласът със силен грузински акцент - гласът на един милион радиоапарати и високоговорители - го попита дали знае за предстоящия културен и научен Конгрес за световен мир в Ню Йорк. Той каза, че знае.
- А какво мислите за него?
- Мисля, Йосиф Висарионович, че мирът винаги е по-добър от войната.
- Добре. Значи ще се радвате да присъствате като един от нашите делегати.
- Не, за жалост, не мога.
- Не можете ли?
- Другарят Молотов вече ме попита. Казах му, че здравето ми не позволява.
- Тогава, както казах, ще пратим лекар да ви излекува.
- Не е само това. В самолет ми прилошава. Не мога да летя.
- Това няма да е проблем. Лекарят ще ви предпише хапчета.
- Много любезно от ваша страна.
- Значи ще отидете?
Той замълча. Част от него осъзнаваше, че и най-дребната погрешна сричка може да го запрати в трудов лагер, а една друга част, за негова изненада, беше отвъд страха.
- Не, аз наистина не мога да отида, Йосиф Висари-онович. По друга причина.
-Да?
- Нямам фрак. Не мога да свиря на обществени места без фрак. И, за съжаление, не мога да си позволя такава покупка.
- Това едва ли е моя работа, Дмитрий Дмитриевич, но съм сигурен, че шивашката работилница към администрацията на Централния комитет ще може да ви ушие каквото пожелаете.
- Благодаря. Но се боя, че има и друга причина.
- Която също ще ми кажете.
Да, имаше шанс - имаше някакъв минимален шанс Сталин да не знае.
- Разбирате ли, истината е, че аз съм в много трудно положение. Там, в Америка, често свирят моята музика, а тук тя не се изпълнява. Ще ме питат за това. Как да се държа в подобна ситуация?
- Как тъй музиката ви да не се изпълнява, Дмитрий Дмитриевич?
- Забранена е. Както и музиката на много мои колеги от Съюза на композиторите.
- Забранена ли? Кой я е забранил?
- Държавната комисия по репертоара. От четири-найсети февруари миналата година. Има дълъг списък е творби, които не бива да се изпълняват. В резултат на това, както и сам разбирате, Йосиф Висарионович, организаторите на концерти избягват да включват в програмата каквито и да било мои творби. А музикантите се боят да ги свирят. На практика съм в черния списък. Както и други мои колеги.
- А кой е дал такова нареждане?
- Трябва да е бил някой от ръководните другари.
-Не - отговори гласът на Властта. - Не сме давали такова нареждане.
Той остави Властта да разсъждава по въпроса и тя наистина се замисли.
- Не, не сме давали такова нареждане. Това е грешка. Грешката ще бъде поправена. Нито една от творбите ви не е била забранена. Всички могат да се изпълняват свободно. Винаги е било така. Ще трябва официално да порицаем някого.
Няколко дни по-късно заедно е други композитори той получи копие от оригиналната забранителна заповед. Към горния край е телбод бе закрепен документ, обявяващ постановлението за незаконно и порицаващ Държавната комисия по репертоара за това, че го е издала. Корекцията бе подписана: „Председател на Съвета на министрите на СССР, Й. Сталин“.
И тъй, той замина за Ню Йорк.
В съзнанието му грубостта и тиранията бяха тясно свързани. Той не бе пропуснал да забележи, че когато диктувал политическото си завещание и обсъждал евентуалните си наследници, Ленин изтъкнал като основен недостатък на Сталин неговата „грубост“. И в собствения си свят мразеше да вижда диригенти, описвани е възхищение като „диктатори“. Да се държиш грубо е оркестрант, който полага всички усилия, беше позорно. А тези тирани, тези императори на палката, се наслаждаваха на такава терминология - сякаш оркестърът можеше да свири добре само ако бъде подлаган на насмешки и унижения.