Всеки човек с капчица политически усет би бил наясно, че той не е написал речите си - кратката в петък и много по-дългата в събота. Връчиха му ги предварително със заръка да се подготви. Естествено, той не го направи. Ако им хрумнеше да го смъмрят, щеше да изтъкне, че е композитор, а не оратор. Прочете речта в петък с бързо, безизразно мънкане, подсилвайки впечатлението, че не е запознат с текста. Прегазваше препинателните знаци, сякаш изобщо не съществуваха, без да спира нито за ефект, нито заради реакциите на публиката. Това няма абсолютно нищо общо с мен, заявяваше поведението му. И докато един преводач четеше английската версия, той избягваше погледа на мистър Николай Набоков и не запали цигара от страх, че може да изгасне.
Речта на другия ден бе по-различна. Той усети нейната дължина и тежест в ръката си и тогава, без предварителен знак към загрижените за неговото благополучие, просто прочете първата страница и седна, оставяйки пълния текст на преводача. Докато вървеше английският превод, той следеше руския оригинал, любопитен да открие собствените си банални мнения за музиката, мира и заплахите към едното и другото. Започна е атаки срешу враговете на мирното съвместно съществуване и агресивните действия на група мили-таристи и подпалвачи на омраза, устремени към трета световна война. Обвини конкретно американското правителство за изграждането на военни бази на хиляди километри от страната, за провокативното погазване на международните задължения и договори, както и за разработката на нови видове оръжия за масово унищожение. Тази проява на груба неучтивост получи солидна доза аплодисменти.
След това той снизходително обясни на американците, че съветската музикална система превъзхожда всяка друга в света. Толкова много цивилни и военни оркестри, фолклорни групи, хорове - доказателство за активната роля на музиката в по-нататъшното развитие на обществото. Така например народите на Съветска Средна Азия и Съветския Далечен изток през последните години са ликвидирали останките от колониалния статут на своите култури при царизма. Узбе-ки и таджики заедно с други народи от необятния Съветски съюз са облагодетелствани от безпрецедентното ниво и обхват на музикалното развитие. Тук той направи отклонение, за да нападне конкретно мистър Хансън Болдуин, военен редактор на „Ню Йорк Таймс“, заради презрителните му отзиви за народите на Съветска Азия в една неотдавнашна статия, която, разбира се, не бе чел, нито пък бе чувал за нея.
Подобно развитие, продължи той, неминуемо води до сближаване и разбирателство между народа, Партията и съветския композитор. Ако композиторът трябва да води и вдъхновява народа, то народът чрез Партията трябва също да води и вдъхновява композитора. Духът на активна, конструктивна критика съществува, за да може композиторът да бъде предупреден, ако се подхлъзва към грешките на дребнавата субективност и само съзерцателния индивидуализъм, на формализма или космополитизма; или, накратко казано, ако загуби връзка е народа. Самият той не е безгрешен в това отношение. Отклонявал се е от верния път на съветски композитор, от големите теми и съвременните образи. Губил е връзка е масите, опитвайки се да се хареса само на една тясна прослойка от изтънчени музиканти. Но народът не може да остане безразличен към такива заблуди и затова той е бил подложен на публична критика, която го е насочила обратно към верния път. Извинил се е за този провал и сега отново се извинява. Ще се стреми в бъдеще да не допуска подобни грешки.
Дотук банално - или поне се надяваше да е така за американските уши. Поредната наложителна изповед за греховете, макар и на екзотично място. Но после погледът му прескочи напред и съзнанието му замръзна. Видя в текста името на най-шлемия композитор на столетието и чу как гласът е американски акцент безмилостно наближава към него. Най-напред дойде общото осъждане на всички музиканти, вярващи в доктрината на изкуството заради самото изкуство, а не в изкуството за масите; позиция, довела до всеизвестните извращения на музика. Най-яркият пример за такова извращение, чу се да казва той, е творчеството на Игор Стравински, който предаде родината си и се откъсна от своя народ, заставайки в кликата на реакционните съвременни музиканти. В изгнание композиторът прояви моралното си безплодие, както личи от неговите откровено нихилистични писания, в които той пренебрегва масите като „количествено понятие, което никога не е влизало в моите съображения“ и открито се хвали е твърдения от рода на „моята музика не изразява нищо реалистично“. По този начин той сам е потвърдил безсмислието и липсата на съдържание в творбите си.