Макар че имаше и още нещо - колкото повече се разнасяше една история, толкова по-вярна ставаше.
Той и Прокофиев бяха нападани заедно, унижавани заедно, забранявани заедно и реабилитирани заедно. Но според него Сергей Сергеевич така и не бе разбрал какво става. Той не беше страхливец нито в живота си, нито в музиката си, но виждаше всичко - дори безумните и убийствени атаки на Жданов срещу интелигенцията - като личен проблем, за който все някъде има решение. Ето тук е музиката, тук е неговият личен талант; там пък е Властта, бюрокрацията и политико-музиковедската теория. Значи е само въпрос на споразумение той да продължи да бъде себе си и да пише своята музика. Или казано по друг начин, Прокофиев изобщо не успя да види трагичното измерение на онова, което се случваше.
Още нещо добро в пътуването до Ню Йорк: фракът му пожъна голям успех. Стоеше му много добре.
Докато самолетът се снижаваше към Рейкявик, той се запита дали да не повика стюардесата и да поиска инхалатор с бензедрин. Но вече едва ли имаше значение. Предполагаше, че макар и малко вероятно, не е изключено Набоков по някакъв свой сложен начин да е съчувствал на положението му, да се е опитвал да обясни на другите делегати истинската същност на този публичен маскарад. Но в такъв случай той беше или платен провокатор, или политически идиот. За да докаже липсата на индивидуална свобода под слънцето на Сталиновата конституция, Набоков охотно жертваше един отделен живот. Защото правеше точно това: Ако не искаш да скочиш през прозореца, то защо да не пъхнеш глава в тази примка, която изплетох за теб?
Защо да не кажеш истината и да умреш?
Един от демонстрантите пред „Уолдорф Астория“ носеше плакат с текст:
ШОСТАКОВИЧ, РАЗБИРАМЕ ТЕ!
Колко малко разбираха те, дори онези като Набоков, живели известно време под съветска власт И колко самодоволно се завръщаха в своите уютни американски апартаменти, щастливи от днешните си усилия в името на добродетелите, свободата и световния мир. Те нямаха нито познания, нито въображение, тези мили западни човеколюбци. Идваха в Русия на нетърпеливи групички, въоръжени е ваучери за обеди и вечери, всеки един от тях одобрен от съветската държава, всеки бързащ да се срещне е „истински руснаци“ и да разбере „как се чувстват и в какво вярват в действителност“. А това бе последното, което някой би им казал, защото не трябваше да си параноик, за да знаещ че всяка групичка си има информатор, а и екскурзоводите също пишат най-прилежни доклади. Една такава групичка се срещна е Ахматова и Зошченко. Това бе още един от триковете на Сталин. Чули сте, че някои от нашите творци са преследвани? Ни най-малко, това е само пропаганда на вашето правителство. Искате да се срещнете е Ахматова и Зошченко? Вижте, ето ги - питаите каквото желаете.
И тази групичка западни човеколюбци, изпаднала в телешки възторг от Сталин, не се сети за нищо по-умно от това да попита Ахматова какво мисли за забележките на председателя Жданов и резолюцията на 1ДК против нея. Жданов бе казал, че Ахматова трови съзнанието на съветската младеж е прогнилия и зловонен дух на своята поезия. Ахматова стана на крака и отговори, че смята както думите на председателя Жданов, така и резолюцията на Централния комитет за напълно правилни. И тези загрижени посетители си заминаха, стискайки ваучерите за храна и повтаряйки помежду си, че западният възглед за Съветска Русия е злобна измислица; че творците не само се радват на добро отношение, но и имат правото да водят конструктивни критични спорове е най-високите етажи на властта. Което доказва колко повече се ценят изкуствата в Русия, откол-кото в собствените им упадъчни държави.