Но, Дмитрий Дмитриевич, вие изпадате в песимизъм. Музиката е безсмъртна, тя ще съществува вечно и винаги ще е необходима, музиката може да каже всичко, музиката... и така нататък. Той си запушваше ушите, докато те му обясняваха същността на собственото му изкуство. Ръкопляскаше на техния идеализъм. И, да, музиката може да е безсмъртна, но уви, композиторите не са. Лесно е да им запушиш устата и още по-лесно да ги убиеш. Колкото до обвинението в песимизъм - не за пръв път го чуваше. А те възразяваха: Не, не, вие не разбирате, ние просто се опитваме да помогнем. И когато пак идваха от своите безопасни, богати страни, те му носеха купища нотна хартия.
През войната, в онези бавни, изпълнени е тифозна зараза влакове между Куйбишев и Москва, той носеше връзки чесън на китките и врата си; те му бяха помогнали да оцелее. Но сега трябваше да ги носи постоянно - не против тифа, а против Властта, против враговете, против лицемерите и дори против добронамерените приятели.
Възхищаваше се на тези, които се изправят и казват на Властта истината. Възхищаваше се на тяхната смелост и морал. И понякога им завиждаше; но всичко бе много сложно, тъй като донякъде им завиждаше заради тяхната смърт, заради спасението от мъките на живота. Някога, докато стоеше и чакаше асансьорът да се отвори на петия етаж на улица „Болшая Пушкарская“, ужасът се смесваше е тръпнещото желание да бъде отведен. Той също бе изпитвал суетата на мимолетната храброст.
Но тези герои, тези мъченици, чиято смърт често носеше двойно задоволство - на тиранина, който я е поръчал, и на наблюдаващите народи, които желаят да съчувстват, ала не могат да потиснат своята надменност, - те не умираха сами. Мнозина около тях щяха да бъдат унищожени в резултат на техния героизъм. И поради това нищо не беше просто, дори и когато бе ясно.
А, разбира се, безпощадната логика водеше и в обратна посока. Ако спасиш себе си, можеш да спасиш и тези около теб, тези, които обичаш. И тъй като си готов на всичко, за да спасиш любимите хора, правиш всичко възможно, за да спасиш себе си. И понеже няма избор, няма и шанс да избегнеш моралния упадък.
Това беше предателство. Той предаде Стравински и по този начин предаде музиката. По-късно каза на Мра-вински, че това е бил най-ужасният миг в живота му. Когато стигнаха до Исландия, самолетът се повреди и два дни чакаха нов. После лошото време им попречи да отлетят за Франкфурт и вместо това се насочиха към Стокхолм. Шведските музиканти бяха възхитени от непредвиденото кацане на техния изтъкнат колега. Макар че, когато го помолиха да назове любимите си шведски композитори, той се почувства като момченце е къси панталони - или като онази студентка, която не знаеше на кого принадлежи изкуството. Канеше се да спомене Свендсен, но си спомни, че той е норвежец. И все пак шведите бяха твърде възпитани, за да покажат, че са засегнати, а на следващата сутрин той откри в хотелската си стая голям пакет е плочи на местни композитори.
Наскоро след завръщането му в Москва списание „Нов свят“ отпечата една статия под негово име. Заинтригуван да узнае какво трябва да мисли, той прочете за огромния успех на конгреса и за яростното решение на Държавния департамент да съкрати престоя на съветската делегация. „На път за вкъщи си мислих много за това“, прочете той за себе си. „Да, господарите на Вашингтон се страхуват от нашата литература, от музиката ни, от нашите речи за мир - страхуват се от тях, защото истината във всякаква форма им пречи да организират заговори срещу мира.“
„Животът не е разходка в полето“ - така казваше последният ред от стихотворението на Пастернак за Хамлет А предишният казваше: „Сам съм. Всичко тъне във фарисейство“.
3.
В колата
Той знаеше само, че по-лошо от това никога не е било.
Най-лошото време не беше същото като най-опасното. Защото най-опасното време не беше онова, когато си най-застрашен.
Досега не го бе разбрал.
Седеше в колата зад шофьора, а пейзажът отвън подскачаше и отлиташе назад. Задаваше си един въпрос. Ето този:
Ленин смяташе музиката за потискаща.
Сталин си мислеше, че разбира и цени музиката. Хрушчов презираше музиката.