По същата причина такава музика не може да се свири цинично.
През 1949 г., когато атаките срещу него все още продължаваха, той написа своя четвърти струнен квартет Момчетата от „Бородин“ го изсвириха пред Дирекцията по музика към Министерството на културата, която трябваше да одобри всяка нова творба, преди тя да види бял свят - и преди композиторът да получи възнаграждение. Предвид несигурното си положение той не беше оптимист; но за всеобща изненада прослушването мина успешно, произведението бе одобрено и хонорарът преведен. Скоро след това плъзна слух, че в „Бородин“ се изхитрили да свирят квартета по два различни начина: автентичен и стратегически. Първият бил, както е предвидил композиторът; вторият имал за цел да се промъкне покрай музикалните чиновници - музикантите подсилвали „оптимистичните“ аспекти на творбата и нейното съответствие с нормите на социалистическото изкуство. Това се смяташе за идеален пример как иронията може да бъде използвана като защита срещу Властта.
Нямаше нищо подобно, разбира се, но случката се разказваше толкова често, че накрая я приеха за истина. Всъщност бе пълна глупост. Не беше истина - не можеше да е истина, - защото в музиката не можеш да лъжеш. Музикантите от „Бородин“ можеха да свирят Четвъртия квартет само както го е предвидил композиторът. Музиката - хубавата, великата музика - притежаваше сурова, непобедима чистота. Тя можеше да бъде горчива, отчаяна и песимистична, но никога цинична. Ако музиката е трагична, онези с магарешките уши я обвиняват в цинизъм. Но когато композиторът е огорчен, отчаян или песимистичен, това все пак означава, че той вярва в нещо.
Какво може да се опълчи срещу шума. на времето? Само онази музика, която е вътре в нас - музиката на нашето съществуване, - преобразена от някои хора в истинска музика. Която в хода на десетилетията, ако е достатъчно силна и истинска, за да заглуши шума на времето, се превръща в шепота на историята.
Към това се придържаше той.
Неговите любезни, досадни и притворни разговори с другаря Трошин продължиха. Един ден наставникът му беше в необичайно приповдигнато настроение.
- Вярно ли е - попита той, - вярно ли е... съвсем наскоро ми казаха... че преди няколко години Йосиф Ви-сарионович ви е позвънил лично?
- Да, вярно е.
Композиторът посочи телефона на стената, макар и да не беше използвал точно него. Трошин се взря в апарата, като че ли вече трябваше да е в музей.
- Колко велик човек е Сталин! При цялото бреме на държавата, при всичко, с което трябва да се занимава, той знае дори и за някой си Шостакович. Управлява половината свят и все пак намира време за вас!
- Да, да - съгласи се той с престорен възторг. - Това е наистина невероятно.
- Разбирам, че сте известен композитор - продължи наставникът, - но кой сте вие в сравнение е напия Велик вожд?
Уверен, че Трошин не знае текста на романса на Даршмижски, той отговори сериозно:
- Аз съм червей в сравнение е негово сиятелство.
Аз съм червей.
- Да, точно така, вие сте червей наистина. И е хубаво, че вече явно притежавате здравословно чувство за самокритика.
Сякаш жадувайки за още такива похвали, той повтори колкото се може по-сериозно:
- Да, аз съм червей, просто червей.
Трошин си тръгна много доволен от постигнатия напредък.
Но най-хубавият възможен лик на Великия вожд така и не се появи в кабинета на композитора. Само няколко месеца след като започна превъзпитанието на Дмитрий Дмитриевич, обективните обстоятелства на съветската действителност се промениха. С други думи, Сталин умря. И посещенията на наставника секнаха.
Шофьорът натисна спирачката и отби вляво. Колата беше „Волга“, доста удобен автомобил. Той отдавна искаше да има чуждестранна кола. По-конкретно мерцедес. Имаше чужда валута в Бюрото за авторски права, но никога не му разрешиха да я похарчи за вносна кола. Какво им е на нашите съветски автомобили, Дмитрий Дмитриевич? Не ви ли возят от място на място, не са ли надеждни и проектирани конкретно за съветските пътища? Как ще изглежда, ако нашият най-изтъкнат композитор обиди съветската автомобилна промишленост, като си купи мерцедес? Нима членовете на Политбюро се возят в капиталистически автомобили? Сам виждате, че е напълно невъзможно.
На Прокофиев обаче му позволиха да си внесе нов форд от Запада. Сергей Сергеевич беше много доволен от него - до деня, когато не успя да го овладее и блъсна млада жена насред Москва. Това бе някак типично за Прокофиев. Той винаги подхождаше към света от погрешната посока.
Разбира се, никой не умира точно навреме: едни твърде рано, други твърде късно. Някои налучкват годината, но избират напълно погрешна дата. Като горкия Прокофиев - да умре точно в същия ден като Сталин! Сергей Сергеевич получи инсулт в осем вечерта и почина в девет. Сталин умря петдесет минути по-късно. Да умре, без дори да узнае, че Великият тиранин е издъхнал! Е, такъв си беше Сергей Сергеевич. Макар и прецизен до педантичност, винаги изоставаше или избьрзваше е половин такт от Русия. А смъртта му се оказа глупаво синхронична.