Имената на Прокофиев и Шостакович винаги щяха да вървят заедно. Но въпреки че бяха вързани е общ синджир, те така и не се сприятелиха. Възхищаваха се един на друг - най-вече относно музиката си, - но Западът беше проникнал твърде дълбоко в Сергей Сергее-вич. Той бе напуснал Русия през 1918 г. и ако не се броят няколкото кратки завръщания - като онова със загадъчната пижама, - бе останал в чужбина чак до 1936 г. Дотогава вече бе загубил напълно връзка със съветската действителност Представяше си, че ще му ръкопляскат за патриотичното завръщане у дома, че тиранията ще му е благодарна - каква наивност! И когато ги изправяха заедно пред трибунала на музикалните бюрократи, Сергей Сергеевич мислеше само за музикални решения. Веднъж го попитаха какво не е наред е Осмата симфония на колегата му Дмитрий Дмитриевич. „Нищо сериозно, всичко може да се поправи - отговори той е типичния си прагматизъм. - Просто се нуждае от по-ясна мелодична линия, а втората и четвъртата част трябва да се съкратят.“ А когато се сблъскваше е критика на собственото си творчество, отговорът му беше: „Вижте, аз имам много стилове, просто кажете кой бихте искали да използвам“. Гордееше се със своята отстъпчивост - но не това се искаше от него. Те не искаха да се преструваш, че приемаш баналния им вкус и безсмислените критически лозунги, - искаха истински да повярваш в тях. Очакваха от теб съучастие, пригаждане, поквара. А Сергей Сергеевич така и не разбра това. Той казваше - и това бе истинска храброст, - че когато една творба получи убийственото обвинение във формализъм, то „просто нещо е недоразбрано на първо слушане“. Притежаваше някаква странна, изтънчена наивност. Ама наистина, този човек имаше душата на гъска. Често си мислеше за военновременното изгнание на Сергей Сергеевич и разпродажбата на неговите отлично скроени европейски костюми на пазара в Алма Ата. Казваха, че го бивало да се пазари и винаги си докарвал най-добрата цена. Чии ли рамене носеха днес тези костюми? Но не беше само до дрехите - Проко-фиев се наслаждаваше на всички атрибути на успеха. И разбираше славата по западен начин. Обичаше да казва за едно или друго, че е „забавно“. Макар да бе похвалил публично „Лейди Макбет“, когато прелисти партитурата в присъствието на създателя й, той нарече творбата „забавна“. Тази дума трябваше да се забрани до деня след смъртта на Сталин. Която Сергей Сергее-вич така и не доживя да види.
Самият той никога не се изкуши от живота в чужбина. Беше руски композитор и живееше в Русия. Отказваше да си представи алтернатива. Макар че бе имал своя кратък миг на западна слава. В Ню Йорк отиде до аптеката за аспирин. Десет минути след като излезе, видяха помощник-аптекаря да слага на витрината табела:
ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ ПАЗАРУВА ТУК.
Вече не очакваше да го убият - онзи страх бе отминал отдавна. Но да те убият не беше най-лошото. През януари 1948 г. старият му приятел Соломон Михоелс, директор на Московския еврейски театър, бе убит по заповед на Сталин. В деня, когато новината се разчу, той бе изтърпял пет часа рендосване от Жданов за изопачаване на съветската действителност, отказ да възхвалява славните народни победи и съглашателство с враговете. След това отиде направо в апартамента на Михоелс. Прегърна дъщерята и съпругата на своя приятел. После застана с гръб към тълпата от безмълвни, плахи опечалени и, почти притиснал лице в библиотеката, им каза с тих, ясен глас:
- Завиждам му.
Говореше искрено - смъртта беше за предпочитане пред безкрайния ужас.
Но безкрайният ужас продължи още пет години. До смъртта на Сталин и издигането на Никита Хрушчов. Имаше обещания за размразяване, плаха надежда, безразсъден възторг. И, да, наистина стана по-лесно и изплуваха някои мръсни тайни; но това не бе някаква внезапна идеалистична привързаност към истината, само разбиране, че сега тя може да се използва за политически дивиденти. А самата Власт не намаля; тя просто мутира. Ужасяващото чакане пред асансьора и куршумът в тила останаха в миналото. Но Властта не загуби интерес към него; все още посягаше да го сграбчи - а той още от детството си се боеше от протегнати ръце.