Никита Кукурузника. Който се впускаше в тиради за „абстракционистите и педерастите“ - те очевидно бяха едно и също. Точно както Жданов някога беше заклеймил Ахматова като едновременно „блудница и монахиня“. На среща с писатели и художници Никита Кукурузника беше казал за Дмитрий Дмитриевич: „О, неговата музика е само джаз - направо да те присвие коремът. И аз да му ръкопляскам? От джаза човек хваща колики“. Все пак това беше далеч по-добре, откол-кото да те обвинят в съглашателство с народните врагове. И в тези по-либерални времена някои от привиканите на среща с Първия секретар получаваха разрешение да изкажат противоположно становище, макар и с подобаващата почтителност. Намери се дори един поет, достатъчно смел - или луд, - за да твърди, че сред абстракционистите имало велики художници. Той спомена името на Пикасо. На което Кукурузника отговори рязко:
- Само гробът лекува гърбавия.
В старите времена подобен разговор би довел до напомняне на наглия поет, че играе опасна игра, която може да свърни много зле. Но това беше Хрушчов. Брътвежите му караха неговите лакеи е бронзови лица да се люшкат ту насам, ту натам; но можеше да не се страхуваш за непосредственото си бъдеще. Един ден Кукурузника можеше да заяви, че от музиката ти го заболява корем, а на следващия, след пищен банкет по случай Конгреса на Съюза на композиторите, невъзмутимо да те похвали. Същата тази вечер той обясни как, ако музиката била поне що-годе прилична, би я слушал по радиото - само че това, дето го пускали, звучало... ами като грачене на гарвани. И докато лаке-ите му е бронзови лица се смееха в захлас, погледът му падна върху известния композитор на предизвикващ колики джаз. Но Първият секретар беше в благосклонно, опрощаващо настроение.
- Вижте например Дмитрий Дмитриевич. Той видя светлината още в самото начало на войната е неговата... как се казваше... а, да, симфония.
Изведнъж той престана да бъде в немилост и Людмила Дядова, съчинителка на популярни песни, се приближи и го целуна, а след това обясни е глуповата усмивка колко го обичали всички. Е, и в двата случая нямаше значение, защото нещата вече не бяха такива, каквито преди.
Но точно тук той сгреши. Преди имаше смърт; сега имаше живот. Преди хората пълнеха гащите; сега им се разрешаваше да възразяват. Преди имаше заповеди; сега имаше препоръки. И тъй, разговорите му е Властта станаха, без да усети в началото, по-опасни за душата. По-рано проверяваха докъде стига куражът му; сега изпробваха размера на малодушието му Действаха е усърдие и ноу-хау е напрегнат, но на практика безразличен професионализъм - като свещеници, работещи върху душата на смъртник.
Той не разбираше много от живопис и едва ли можеше да спори е онзи поет за абстракционизма; но знаеше, че Пикасо е мръсник и страхливец. Колко лесно е да си комунист, когато не живееш при комунизма! Пикасо цял живот рисуваше глупости и възхваляваше съветската власт. Но недай си боже, някое бедно худож-ниче, страдащо под съветска власт, да се опита да рисува като него. Пикасо имаше свободата да каже истината - защо тогава не го направи от името на онези, които я нямаха? Вместо това си седеше като богаташ в Париж и Южна Франция и драскаше пак и пак отвратителния си гълъб на мира. Той не можеше да понася този гаден гълъб. И ненавиждаше робството на идеите, колкото физическо робство.
Или Жан-Пол Сартр. Веднъж Дмитрий Дмитриевич отиде с Максим в Бюрото за авторски права, близо до Третяковската галерия, и там, застанал на касата, великият философ броеше много внимателно тлъста пачка рубли. В онези дни възнагражденията на чуждестранните писатели се изплащаха само в изключителни случаи. Той шепнешком обясни тези обстоятелства на сина си: „Ние не отричаме материалните стимули, ако човек се прехвърли от лагера на реакцията в лагера на прогреса“.
Стравински бе друга работа. Обичта и почитта му към музиката на Стравински оставаха неизменни. И като доказателство държеше голяма снимка на своя колега под стъклото на бюрото си. Гледаше го всеки ден и си спомняше онзи позлатен салон в „Уолдорф Астория“; спомняше си предателството и непоносимия срам.
Когато настъпи Размразяването, отново започнаха да свирят Стравински и Хрушчов, който разбираше от музика колкото прасе от кладенчова вода, бе уговорен да покани на гости известния изгнаник. Освен всичко друго това щяло да бъде голям пропаганден удар. Може би се надяваха някак си отново да превърнат Стравин-ски от космополитен в чисто руски композитор. И може би Игор Фьодорович от своя страна се надяваше да пре-открие някои останки от старата Русия, която отдавна беше загърбил. Ако бе тъй, и двете мечти се оказаха разочарование. Но този човек поне се позабавлява. В продължение на десетилетия съветските власти го заклеймяваха като лакей на капитализма. Затова, когато някой музикален бюрократ тръгнеше към него с фалшива усмивка и протегната ръка, Стравински, вместо да отвърне на жеста, подаваше на чиновника топката на бастуна си. Жестът бе ясен: кой е лакеят сега?