Но едно е да унижиш съветски бюрократ, след като Властта е станала вегетарианка; съвсем друго - да протестираш, когато Властта е месоядна. А Стравински бе седял цели десетилетия върху своя американски Олимп - сдържан, ешцентричен, безучастен, докато в родината му преследваха художници, писатели и техните семейства, докато ги пращаха в затвора, на заточение, на смърт Изрече ли публично една-единствена дума на протест, докато дишаше въздуха на свободата? Това мълчание беше позорно; и той презираше Стравински мислителя толкова, колкото почиташе Стравински композитора. Е, може би това отговаряше на въпроса му за личната и творческата честност; липсата на първата невинаги заразява втората.
Бяха се срещнали на два пъти при посещението на изгнаника. И двете срещи не минаха успешно. Той беше плахи стеснителен, а Стравински дързък и самоуверен. Какво биха могли да си кажат един на друг? Не му хрумна нищо друго, освен да попита:
- Какво мислите за Пучини?
- Ненавиждам го - отговори Стравински.
На което той отвърна:
Аз също.
Дали го мислеха искрено - толкова категорично, колкото го изрекоха? Вероятно не. Единият беше инстинктивно властен, другият инстинктивно покорен.
Това беше проблемът с „историческите срещи“.
Той бе имал „историческа среща“ и с Ахматова. Покани я да го посети в Репино. Тя дойде. Той седеше и мълчеше, Ахматова също. След двайсет минути тя стана и си тръгна. По-късно каза: „Беше чудесно“. Много можеше да се каже за мълчанието - онова място, където думите се изчерпват и започва музиката; а също и където свършва музиката. Понякога той сравняваше положението си с това на Сибелиус, който не написал нищо през последната третина от своя живот - просто си седял, въплъщавайки Славата на финландския народ. Това не бе лош начин за съществуване; но той подозираше, че няма сили за мълчание.
Очевидно Сибелиус е бил изпълнен е недоволство и презрение към самия себе. Говореше се, че в деня, когато изгорил всичките си оцелели ръкописи, сякаш камък паднал от раменете му. Това звучеше логично. Както и връзката между самопрезрението и алкохола - едното стимулираше другото. Той познаваше твърде добре тази връзка, този взаимен стимул. Мълвата разнасяше и друга версия за посещението на Ахматова в Репино. В нея се твърдеше, че казала: „Разговаряхме двайсет минути. Беше чудесно“. Ако наистина го бе казала, значи си фантазираше. Но това беше проблемът е „историческите срещи“. На какво да вярват потомците? Понякога той си мислеше, че за всичко може да се намери различна версия.
Когато със Стравински си говореха за дирижирането, той призна: „Аз не знам как да не се страхувам“. По онова време си мислеше, че говори само за дирижирането. Днес не беше толкова сигурен.
Вече не се боеше, че може да бъде убит - това беше вярно и би трябвало да е предимство. Знаеше, че ще му позволят да живее и да получава най-добрата медицинска помощ. Но в известен смисъл така бе още по-зле. Защото винаги е възможно да тласнеш живия по-надолу. Но не и мъртвия.
Той отиде в Хелзинки, за да получи наградата „Си-белиус“. През същата година, само за кратките месеци между май и октомври, стана член на академията „Сайта Чечилия“ в Рим, командор на Ордена на изкуствата и литературата в Париж, почетен доктор на Оксфордския университет и член на Кралската музикална академия в Лондон. Плуваше в почести като скарида в сос. В Оксфорд се срещна е Пуленк, който също бе получил почетно звание. Показаха им пиано, за което се твърдеше, че е било собственост на Форе. Двамата почтително изсвириха на него по няколко акорда.
На един обикновен човек подобни събития биха му доставили голямо удоволствие като сладки и заслужени утехи за възрастта. Но той не беше обикновен човек; така че, докато го обсипваха е почести, го тъпчеха със зеленчуци. Колко лукаво различни бяха днес атаките срешу него. Те идваха е усмивка, няколко чаши водка и добродушни шеги как от музиката му Първият секретар хващал колики, после идваха ласкателствата, увещанията, мълчанието и очакванията... и понякога той се напиваше, понякога сам не знаеше какво става, докато не се прибереше у дома или в апартамента на някой приятел, където можеше да избухне в сълзи, хълцане и крясъци на омраза към самия себе си. Беше стигнал до точката, в която презираше собствената си личност почти ежедневно. Трябваше да умре преди години.