А освен това убиха повторно „Лейди Макбет от Мценска околия“. Тя бе забранена за двайсет години след онзи ден, когато Молотов, Микоян и Жданов се кискаха и присмиваха, докато Сталин се спотайваше зад завесата. След като Сталин и Жданов умряха и Размразяването бе обявено, той преработи операта е помощта на Гликман, негов приятел и сътрудник от началото на трийсетте години. Гликман, който седеше до него в деня, когато той залепи в албума си „Дандания вместо музика“. Техният нов вариант на операта отиде в ленинградския Малий театър, който помоли за разрешение да я постави. Но подготовката забуксува и го посъветваха, че най-добрият начин да се ускорят нещата ще е композиторът лично да напише писмена молба до първия заместник-председател на Съвета на министрите на СССР. Което, разбира се, бе унизително, тъй като първи заместник-председател на Съвета на министрите беше не друг, а Вячеслав Михайлович Молотов. Все пак той написа молбата и от Министерството на културата назначиха комисия, която да даде оценка на новия вариант. Като жест на уважение към най-вид-ния композитор на нацията комисията дойде в апартамента му на улица „Можайская“. И Гликман бе там заедно е директора и диригента на Малий театър. В самата комисия участваха композиторите Кабалевски и Чулаки, музиковедът Хубов и диригентът Целиков-ски. Той беше много нервен преди пристигането им. Раздаде им машинописни копия на либретото. След това изсвири цялата опера, като пееше всички роли, а Максим седеше до него и прелистваше партитурата. Настана пауза, която прерасна в неловко мълчание, после комисията започна работа. Бяха минали двайсет години и те не бяха четирима властници, седнали в бронирана ложа, а просто четирима музиканти - изтънчени хора без кръв по ръцете, - седнали в апартамента на свой колега. И все пак сякаш нищо не се бе променило. Сравняваха току-що чутото е онова, което беше написал преди две десетилетия, и го намираха за също толкова незадоволително. Изтъкнаха, че понеже статията „Дандания вместо музика“ не е официално отречена, нейните заключения са все още валидни. А едно от тях беше, че музиката му реве, кряка, пъшка и се задъхва. Гликман се опита да спори, но Хубов го на-
хока. Кабалевски похвали някои части от операта, но заяви, че като цяло е морално осъдителна, защото оправдава действията на една убийца и развратница. Двамата от Малий театър мълчаха; самият той седеше на дивана със затворени очи и слушаше как членовете на комисията се надпреварват да го хулят Те гласуваха единодушно да не препоръчват възраждането на операта поради явни художествени и идеологически грешки. Опитвайки се да подслади горчивия хап, Кабалевски му каза:
- Митя, защо бързаш? Времето за твоята опера още не е дошло.
Не му се вярваше то да дойде някога. Благодари на комисията за „критиката“, а след това отиде с Гликман в частния салон на ресторант „Арагви“, където се напиха здраво. Това беше едно от малкото предимства, които откриваше в остаряването: вече не падаше под масата след няколко чаши. Ако искаше, можеше да пиянства цяла нощ.
Дягилев непрекъснато увещавал Римски-Корсаков да дойде в Париж. Композиторът твърдо отказвал. В крайна сметка аристократичният импресарио измислил хитрина, която принудила композитора да се съгласи. Примиреният Корсаков изпратил пощенска картичка със следния текст: „Като ще ходим, да ходим, както рекъл папагалът на котката, докато тя го влачела за опашката надолу по стълбището“.
Да, животът му често изглеждаше точно така. И главата му се бе удряла в твърде много стъпала.
Открай време си беше педантичен. Подстригваше се веднъж на два месеца и посещаваше зъболекаря също толкова често, защото колкото бе педантичен, толкова и неспокоен. Постоянно си миеше ръцете; изпразваше пепелниците веднага щом зърнеше в тях повече от една угарка. Обичаше да е сигурен, че нещата работят правилно: вода, електричество, водопровод. Календарът му беше запълнен е рождените дни на роднини, приятели и колеги и за хората от списъка винаги имаше картичка или телеграма. Когато отиваше във вилата си край Москва, първата му работа беше сам да си прати картичка, за да провери надеждността на пощите. Понякога това се превръщаше в лека мания, но беше необходимо. Ако широкият свят става неуправляем, трябва да се погрижиш да контролираш каквото все още можеш. Колкото и да е малко.
Тялото му бе все така нервно, както винаги; може би дори повече. Но умът му вече не препускаше и не скачаше от едно на друго; днес умът му куцукаше внимателно от една тревога към друга.