Тогава заваляха телеграмите. Официалното обявяване ще се състои в Москва на тази и тази дата. Неговото присъствие е не само желателно, но и необходимо. Няма значение, помисли си той, ще остана в Ленинград, а ако ме искат в Москва, ще трябва да ме отмъкнат вързан. Нека светът види как набират нови партийни членове - вързани и превозвани като чували е лук.
Държеше се наивно, безкрайно наивно - като уплашен заек. Прати телеграма, че не е добре и, за съжаление, не може да присъства на собствената си екзекуция. Те отговориха, че в такъв случай обявяването ще се отложи, докато му стане по-добре. И, разбира се, междувременно новината бе плъзнала из цяла Москва. Звъняха приятели, звъняха журналисти - от кои се боеше повече? Вярно беше, няма как да избягаш от съдбата си. И тъй, той се върна в Москва и прочете поредното натрапено изявление: че е подал молба за встъпване в Партията и молбата му е била удовлетворена. Изглежда, съветската власт най-сетне бе решила да го заобича; и той никога не бе чувствал по-лепкава прегръдка.
Когато се ожени за Нина Василиевна, беше твърде уплашен, за да каже на майка си предварително. Когато влезе в Партията, беше твърде уплашен, за да каже на децата си предварително. Единствената права линия в неговия живот бе линията на малодушието. Максим видя баща си да плаче само два пъти: когато Нина умря и когато постъпи в Партията.
И тъй, той беше страхливец. И тъй, въртеше се като катерица в колело. И тъй, щеше да вложи цялата си останала смелост в музиката, а малодушието - в живота си. Не, това беше твърде... утешително. Да казва: О, извинете ме, но нали виждате, че съм страхливец и нищо не мога да променя, ваше сиятелство, другарю, Велики вожде, стари приятелю, съпруго, дъще, сине.
Това би опростило всичко, а животът винаги отхвърля простотата. Така например той се страхуваше от властта на Сталин, но не и от самия Сталин - нито по телефона, нито лично. Беше способен да ходатайства за другите, макар че никога не би се застъпил за себе си. Понякога сам се изненадваше. Така че може и да не беше съвсем безнадежден.
Но не беше лесно да си страхливец. Да бъдеш герой бе много по-лесно. За да бъдеш герой, трябваше да си смел само за миг - докато вадиш пистолета, хвърляш бомбата, натискаш детонатора, премахваш тиранина, а заедно с него и себе си. Но кариерата на страхливец траеше цял живот. Никога не можеше да се отпуснеш. Трябваше да предугаждаш следващия случай, когато ще ти се наложи да се извиняващ да лазиш, да изгаряш от срам, да си припомниш вкуса на гумени ботуши и състоянието на собствения си жалък, противен образ. От страхливеца се изискваха стоицизъм, упорство, отказ да се промени - което го правеше нещо като своеобразен храбрец.
Той се подсмихна и запали нова цигара. Поне малките радости на иронията все още не го бяха изоставили.
Дмитрий Дмитриевич Шостакович встъпи в КПСС. „Не може да бъде, защото никога не е могло“, бе казал майорът, когато видял жирафа. Но можеше да бъде и беше.
През целия си живот той бе обичал футбола. Отдавна мечтаеше да съчини химн за играта. Беше квалифициран съдия. Държеше специална тетрадка, в която записваше резултатите за сезона. На младини подкрепяше „Динамо“ и веднъж летя хиляди километри чак до Тбилиси само за да гледа един мач. Това бе смисълът: трябваше да е там, когато се случват нещата, сред тълпи от безумно крещящи хора. В днешно време хората гледаха футбол по телевизията. За него това беше като да пиеш минерална вода вместо водка „Столичная“ за износ.
Футболът беше чист, точно затова го обикна. Свят, изграден от честна борба и моменти на красота, къде-то въпросите за правилното и грешното се решаваха в един миг от сигнала на рефера. Футболът винаги му се бе струвал безкрайно далечен от Властта, идеологията, скудоумния език и осакатяването на човешката душа. Само че - постепенно, година след година - той разбра, че това е просто негова фантазия, сантиментално идеализиране на играта. Властта използваше футбола точно както използваше всичко останало. И тъй: щом съветското общество бе най-доброто и най-развитото в световната история, то от съветския футбол се очакваше да отрази това. И ако невинаги можеше да е най-добрият, то поне трябваше да е по-добър от футбола на онези народи, които подло бяха изоставили верния път на марксизма-ленинизма.
Той си спомни за Олимпийските игри в Хелзинки през 1952 г., когато СССР игра срещу Югославия, феодално владение на ревизионистичния гестаповски гангстер Тито. За всеобща изненада и ужас, юшславяните спечелиха е 3:1. Всички очакваха той да бъде покрусен от резултата, който чу по радиото рано сутринта в Комарово. Вместо това той се втурна към вилата на Гликман и заедно изпразниха бутилка френски коняк. Но в мача имаше нещо повече от самия резултат; той даваше пример за всепроникващата мръсотия при една тиранична власт Башашкин и Бобров: и двамата малко под трийсет, и двамата стожери на отбора. Ана-толий Башашкин, капитан и централен полузащитник; Всеволод Бобров, великолепен автор на пет гола в първите три мача на отбора. При разгрома от Югославия един от противниковите голове дойде след досадна грешка на Башашкин - така си беше. И Бобров му крещеше както на терена, така и след мача: