Които го познаваха - познаваха го. Които имаха уши - чуваха музиката му. Но как изглеждаше на онези, които не го познаваха, на младите, които искаха да разберат как се движи светът? Как можеха да не го съдят? И как би изглеждал на самия себе си като млад, застанал край пътя, по който прелита призрачно лице в служебен автомобил? Навярно това беше една от трагедиите, които ни поднася животът: обречени сме на стари години да се превърнем в онова, което най-мнош сме презирали в младостта си.
Той присъстваше на партийни събрания, както го инструктираха. Оставяше ума си да се рее по време на безкрайните изказвания и ръкопляскаше, когато другите ръкопляскаха. Веднъж един приятел го попита защо е ръкопляскал на реч, в която Хренников яростно го критикува. Приятелят си мислеше, че е било ирония или самоунижение. Но истината бе, че изобщо не слушаше.
Онези, които не го познаваха и следяха музиката му отдалече, можеше и да забележат, че Властта спази уговорката, която Поспелов предложи от нейно име. Дмитрий Дмитриевич Шостакович бе приет в Светата църква на Партията, а след малко повече от две години неговата опера - вече преименувана на „Катерина Из-майлова“ - бе одобрена и имаше премиера в Москва. „Правда“ благочестиво коментира, че творбата е била несправедливо дискредитирана по време на култа към личността.
Последваха постановки в страната и чужбина. Всеки път той си представяше какви опери би могъл да напише, ако тази част от кариерата му не беше убита. Можеше да постави на сцена не само „Нос“, но и целия Гошл. Или поне разказа „Портрет“, който отдавна го очароваше и не излизаше от главата му. Това бе разказ за млад и талантлив художник на име Чартков, който продава душата си на дявола срешу една торба златни рубли: фаустовски договор, носещ успех и популярност Кариерата му влиза в контраст е тази на един негов състудент от академията, който отдавна е заминал да работи и учи в Италия и чиято почтеност може да се мери само е неговата неизвестност Когато най-после се връща от чужбина, той показва една-един-ствена картина; тя обаче посрамва цялото творчество на Чартков - и Чарков го знае. Почти библейската поука на разказа бе следната: Който притежава талант, трябва да бъде по-чист по душа от всеки друг.
В „Портрет“ имаше ясен, двупосочен избор: почтеност или поквара. Почтеността е като девствеността: веднъж загубена, не подлежи на възстановяване. Но в реалния свят, особено в онзи негов екстремен вариант, където бе живял той, нещата не стояха така. Имаше и трети вариант: почтеност, съчетана е поквара. Можеше да бъдеш едновременно и Чертков, и неговото посрамващо го алтер еш. Точно както можеше да бъдеш и Галилей, и неговият колега.
По времето на цар Николай I един хусар отвлякъл генералска дъщеря. И още по-лошо - или по-добре -дори се оженил за нея. Генералът се оплакал на царя. Николай решил проблема, като постановил: първо, че бракът е нищожен; второ, че девствеността на момичето е официално възстановена. Всичко бе възможно в родината на слоновете. И все пак не му се вярваше да има владетел или чудо, способно да възстанови девствеността му.
От дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Винаги го бе казвал и го вярваше. И собственият му случай не беше по-различен. На моменти бе имал чувството, че животът му, както този на мнозина други, както на цялата му страна, е трагедия; трагедия, чийто герой може да реши непоносимата дилема единствено чрез самоубийство. Само че той не го направи. Не, не беше Шекспиров образ. И сега, след като бе живял твьр-де дълго, дори започваше да вижда живота си като фарс. Колкото до Шекспир: поглеждайки назад, той се питаше дали не е бил несправедлив към него. Смяташе англичанина за сантиментален, защото неговите тирани страдаха от чувство за вина, кошмари, разкаяние. Днес, когато бе видял повече от живота и почтиоглуша от шума на времето, смяташе за възможно Шекспир да е бил прав, да е бил достоверен, но само за собствените си времена. През младите дни на света, когато са властвали магията и религията, изглеждаше вероятно чудовищата да са имали съвест. Вече не. Све-тът бе напреднал, бе станал по-научен, по-практичен, не толкова подвластен на старите суеверия. И тираните също бяха напреднали. Може би съвестта вече нямаше еволюционна функция и подлежеше на изкореняване. Влез под кожата на съвременния тиранин, слез надолу слой след слой и ще откриеш, че същината не се променя, че под гранита се крие само друг гранит; и няма никъде да намериш пещера на съвестта.
Две години след като влезе в Партията, той се ожени отново - за Ирина Антоновна. Баща й беше жертва на култа към личността; тя самата бе израснала в сиропиталище за деца на народните врагове; сега работеше в музикално издателство. Имаше някои незначителни пречки: тя беше на двайсет и седем, само е две години по-възрастна от Галя, и вече бе женена за друг по-възрастен мъж. И, разбира се, този негов трети брак бе също толкова потаен и импулсивен, както първите два. Но за него бе новост да има жена, която обича както музиката, така и семейния уют, а отгоре на всичко да е колкото практична и дейна, толкова и възхитителна. И някак плахо той стана нежен и верен съпруг. Бяха обещали да го оставят на мира. Така и не го оставиха. Властта продължи да говори е него, но това вече не беше разговор, а нещо едностранчиво и неизменно банално - ту хленчене, ту ухажване, ту мърморене. В днешно време среднощният звън на вратата не означаваше НКВД, КГБ или МВД, а куриер, носещ текста на негова статия за сутрешния брой на „Правда“. Статия, е която, разбира се, нямаше нищо общо, но трябваше да подпише. Той не искаше дори да поглежда, просто надраскваше инициалите си. Същото се отнасяше и до повечето научни статии, излизащи под негово име в „Съветска музика“.