Един да чува, един да помни и един да пие - така казваше народът. Не му се вярваше, че ще може да спре да пие, каквото и да препоръчваха лекарите; не можеше да спре да чува; и най-лошото - не можеше да спре да си спомня. Толкова му се искаше паметта да може да се изключва по желание, като пускането на автомобил по инерция. Точно това използваха шофьорите, когато караха по надолнище или когато достигаха максимална скорост: продължаваха по инерция, за да пестят бензин. Но той нито веднъж не успя да направи същото е паметта си. Мозъкът му упорито подслоняваше неговите провали, униженията, самоотвраще-нието, сбърканите решения. Той искаше да си спомня само каквото сам избере: музиката, Таня, Нина, родителите си, верните и надеждни приятели, как Галя си играе е прасето, как Максим имитира български милиционер, прекрасен гол, смях, радост, любовта на младата му жена. Спомняше си всички тези неща, но те често бяха наслоени и преплетени е онова, което не искаше да си спомня. И тези зловредни примеси, това разложение на паметта го измъчваше.
През последните години неговите тикове и мимики се засилиха. Той можеше да бъде спокоен и да седи кротко е Ирина; но сложеха ли го на трибуна като официално лице, дори и пред напълно приятелска публика, едва успяваше да остане на място. Чешеше се по главата, подпираше си брадичката е длан, забиваше показалеца и малкия си пръст в бузата; потрепваше и се въртеше като човек, очакващ да бъде арестуван. До-като слушаше собствената си музика, понякога закриваше устата си е длан, сякаш искаше да каже: Не вярвайте на това, което излиза от устата ми, вярвайте само на онова, което влиза в ушите ви. Или пък е изненада откриваше, че се щипе е върховете на пръстите, сякаш проверяваше дали сънува или чешеше внезапни ухапвания от комари.
Често мислеше за баща си, на когото покорно бе кръстен. Този благ, добродушен човек, който всяка сутрин се събуждаше е усмивка на лицето - ако можеше да има „оптимистичен Шостакович“, това би бил той. Дмитрий Болеславович оставаше завинаги в паметта на сина си е игра в ръката и песен на устата; втренчен през пенснето си в тесте карти или телена главоблъс-каница; със запалената лула; загледан в растящите си деца. Един човек, който не живя достатъчно дълго, за да разочарова другите или да се разочарова от живота. „Отдавна прецъфтяха хризантемите в градината...“
И после... как продължаваше? Да, „но любовта все още тлее в болно ми сърце“. Синът се усмихваше, но не като баща си. Той имаше истински болно сърце и вече бе претърпял два инфаркта. Третият се задаваше, защото той вече разпознаваше предупредителния знак: когато пиенето на водка не му доставяше удоволствие.
Баща му почина в годината, преди той да срещне Таня - така беше, нали? Татяна Гливенко, неговата първа любов, която му каза, че го обича, защото е чист Те поддържаха връзка и след години тя казваше, че ако са се срещнали в санаториума само няколко седмици по-рано, целият им живот щял да бъде различен. Кога-то дойдел мигът за раздялата, тяхната любов щяла да е толкова силна, че нищо да не може да я изкорени. Това била тяхната съдба, а те я пропуснали, подлъгани от случайностите на календара. Може би. Той знаеше колко обичат хората да мелодраматизират младежкия си живот и да си блъскат главите над избори и реше-ния, които навремето са направили необмислено. Знаеше също, че Съдбата е само в думите „И тъй...“.
И все пак те бяха първата любов един на друг и той продължаваше да си спомня онези седмици в Анапа като идилия. Макар че идилията става идилия едва след като свърши. Във вилата в Жуковка монтираха асансьор, за да се качва от коридора право в стаята си.
Ала това бе не другаде, а в Съветския съюз, където законите и наредбите повеляваха, че дори и в частно жилище асансьорът може да се управлява само от надлежно квалифициран служител. И какво направи тогава Ирина Антоновна, която се грижеше чудесно за него? Записа се в съответното училище и учи, докато не получи удостоверение за завършване. Кой би си помислил, че му е писано да се ожени за квалифициран оператор на асансьор?
Той не правеше сравнение между Таня и Ирина, между първата и последната любов; не това бе важното. Беше верен на Ирина. Тя много се стараеше животът му да е поносим и приятен. Просто неговите възможности за живот отдавна не бяха същите. Докато в Кавказ тези възможности не знаеха граници. Но в това превръщаше времето човека.
Преди да се срещне с Таня в Анапа, имаше изпълнение на Първата му симфония в градската градина на Харков. Както и да го погледнеш, беше си пълен провал. Струнните инструменти звучаха пискливо; пианото не се чуваше; тимпаните заглушаваха всичко; първият фашт беше отчайващо некадърен, а диригентът безпомощен; в началото всички кучета на града се присъединиха към концерта и публиката изпадна в неистов смях. И все пак го обявиха за голям успех. Невежата публика ръкопляска дълго и шумно; некадърният диригент обра лаврите; оркестърът поддържаше илюзията за компетентност; а композиторът трябваше да се качи на сцената и да се кланя за благодарност на всички страни. Вярно, беше много ядосан; вярно бе също така, че беше достатъчно млад, за да се наслади на иронията.